Купих си я онзи ден - последната преведена на български език книга на Харуки Мураками, последното ми литературно откритие. Не бих казала, че книгите му водят към някакви бурни душевни терзания и ни провокират да станем по-добри или да осмислим по някакъв начин живота си. Обаче изпълняват най-важното - доставят удоволствие. Защото четенето е преди всичко такова. Ни повече, ни по-малко. С което може би влизам в леко противоречие с факта, че повечето ми т. нар. любими или книги, без които не мога, не са оставили следа у мен. Напротив. И сега ги отварям, и препрочитам. Често откривам нови неща. Или ги обмислям по-внимателно или пък просто виждам нещата в друга светлина.
Харуки като че ли не става за препрочитане. Обаче така увлича (изключвам Дневникът на Птицата с пружината), че нямаш търпение да четеш ли, четеш... Не помня наскоро да съм изпитвала подобно усещане с друг автор.
вторник, 25 ноември 2008 г.
събота, 15 ноември 2008 г.
Къщата
Последната издадена до момента книга на Богдан Русев. Трудно бих казала, че ми допада (не книгата, а той) от това, което съм чела. Прекалено самоуверен е, а аз страшно се дразня от такива хора. Ако имаш някакви възможности в повече от околните, те няма как да останат незабелязани, така че няма нужда да парадираш. Както и да е - не за него е темата.
Книгата не е крайно лоша (имайте предвид, че всъщност обичам криминални истории). Дори започва изключително интригуващо. На места леко губи блясък и увлекателност, но все пак - бива. Чете се бързо. Не е използван особен и запомнящ се изказ, а по-скоро -кратки думички и логична последователност - така са актуални напоследък. (Като че ли и аз така пиша - лаконично). Не че не ми хареса, обаче май и удоволствие не ми достави. Макар че я прочетох цялата. Нещо ми липсва, за да я отлича сред ... канех се да напиша многото подобни. И се сетих, че май това е - няма много подобни книги. В смисъл - български. Щото Богдан Русев може и да го раздава леко а ла Реймънд Чандлър (имаше на едно място лека ирония по повод детективите, готови в името на истината да понесат доста яки крушета, без това да повлияе на чувството им за хумор), но не успява да го докара. Не е и нужно. Книгата става за четене в автобуса, докато си на дълъг път.
Книгата не е крайно лоша (имайте предвид, че всъщност обичам криминални истории). Дори започва изключително интригуващо. На места леко губи блясък и увлекателност, но все пак - бива. Чете се бързо. Не е използван особен и запомнящ се изказ, а по-скоро -кратки думички и логична последователност - така са актуални напоследък. (Като че ли и аз така пиша - лаконично). Не че не ми хареса, обаче май и удоволствие не ми достави. Макар че я прочетох цялата. Нещо ми липсва, за да я отлича сред ... канех се да напиша многото подобни. И се сетих, че май това е - няма много подобни книги. В смисъл - български. Щото Богдан Русев може и да го раздава леко а ла Реймънд Чандлър (имаше на едно място лека ирония по повод детективите, готови в името на истината да понесат доста яки крушета, без това да повлияе на чувството им за хумор), но не успява да го докара. Не е и нужно. Книгата става за четене в автобуса, докато си на дълъг път.
понеделник, 10 ноември 2008 г.
Broken English
Вчера открих Киномания 2008. Малко се подразних, защото заглавията са доста, а времето, в което можеш да ги гледаш - оскъдно. Харесала съм някои неща, пък да видим.
Случайно избрах "Развален английски" - нито името ми говореше нещо, нито актьорите. Обаче звучеше добре като филм за неделния следобед, особено за човек като мен, който напоследък се чувства неспокоен, объркан, незнаещ накъде да поеме. Казано накратко, тя е нормална, средностатистическа жена без връзка. Времето минава, инцидентните преспивания не носят удовлетворение, а от злоупотребата с алкохола често боли глава. Точно когато не очаква, й се случва нещо красиво, спонтанно и истинско. Няма да разказвам цялата история.
Хубавото е, че филмът все едно го е правил европеец. Имаше близки планове, позите бяха непринудени, а репликите - уместни, неразточителни и изпълнени със здрав разум. Определено бях изненадана. Тънка е играта на думи, откъдето е и заглавието. Не знам защо ми идва да го сравня с филма на София Копола -Изгубени в превода, макар че повечето хора може би ще го усетят леко ала Амели Пулен. И все пак - тук романтиката бе възможна и се случваше, без да е необходимо изключително развито въображение.
Не знам дали щастието е в това да имаш връзка, но самотата често пречи да се почувстваш щастлив. А в днешно време повечето хора са самотни. Да се общува е трудно - няма време, няма подходящи хора, всички са дотолкова стремглаво устремени да правят пари и да грабят от т. нар. "удоволствия," че ... Трудно е. Почти невъзможно. А ние допълнително усложняваме нещата, като не си вярваме, не сме спонтанни и открити.
петък, 7 ноември 2008 г.
Sometimes I feel like screaming
While you were out...The message says You left a number and I tried to call But they wrote it down in a perfect spanish scrawl In a perfect spanish scrawl
Yet again I'm missing you.
King size bed(in a) hotel some place I hear your name I see your face
I see your face(the) back street dolls And the side door johnnies The wide eyed boys with their bags full of MoneyBack in the alley Going bang to the wall
Tied to the tail of a midnight crawl Heaven wouldnt be so high
I know if the times gone by hadn't been so low
The best laid plans come apart at the seams And shatter all my dreams
Sometimes I feel like...Screaming Close my eyes
...Yet again I'm missing you ...
вторник, 4 ноември 2008 г.
Майка ми
ми е на гости. От няколко дни. Не се бяхме виждали от няколко месеца. Чувам я два-три пъти в седмицата. Не мога по-често. Защото не сме толкова близки. Никога не сме били. Нямам какво да й кажа. Защото мисля, че дори и да й разкажа как живея, как се чувствам, няма да ме разбере. Защото сме различни. Много различни.
Никога не съм й казвала, че я обичам. И тя много-много не ми го казва. Няма нужда. А и е нетипично за членовете на нашето семейство да сме гальовни и обичливи. Преживяваме драмите си почти безшумно, леко подсмърчайки, с гръб към света и поглед, впит в стената.
Майка ми е човекът, когото много пъти критикувам и упреквам - затова че съм наследила някаква част от характера й, затова, че първото нещо, което казва, като ме види е нещо от рода: "Деси, косата ти нещо ... При нея няма поощрение и насърчение, а напротив - "за каква се мислиш, накъде си тръгнала"... - истината трябвало да се казва в очите. Е, и аз я казвам. На глас. Почти грубо. Безапелационно. Затова е трудно човек да е край мен.
Което не значи, че тя не ме обича. Че не ме е гледала така, както е смятала, че е най-добре за мен. Че не ми е опитвала храната - дали не е твърде гореща, преди да ми я даде, че не ме е завивала нощем, за да не ми е студено и да не изстина. Че не ме е прегръщала, за да не се чувствам самотна - когато съм била малка, защото сега не давам.
Трудно свикнах с мисълта, че майка ми не е като онези майки на съучениците и приятелките ми - онези, които окуражават децата си и са приятели с тях, че не е жизнерадостна по дух, а по-скоро меланхолична, че не е с търговски нюх, а чувствителна и честна. Трудно ми беше да я приема такава, каквато е. Обаче - успях. Сега съм малко по-спокойна, а тя - тя гледа поредната глупост "Сървайвър..."
Никога не съм й казвала, че я обичам. И тя много-много не ми го казва. Няма нужда. А и е нетипично за членовете на нашето семейство да сме гальовни и обичливи. Преживяваме драмите си почти безшумно, леко подсмърчайки, с гръб към света и поглед, впит в стената.
Майка ми е човекът, когото много пъти критикувам и упреквам - затова че съм наследила някаква част от характера й, затова, че първото нещо, което казва, като ме види е нещо от рода: "Деси, косата ти нещо ... При нея няма поощрение и насърчение, а напротив - "за каква се мислиш, накъде си тръгнала"... - истината трябвало да се казва в очите. Е, и аз я казвам. На глас. Почти грубо. Безапелационно. Затова е трудно човек да е край мен.
Което не значи, че тя не ме обича. Че не ме е гледала така, както е смятала, че е най-добре за мен. Че не ми е опитвала храната - дали не е твърде гореща, преди да ми я даде, че не ме е завивала нощем, за да не ми е студено и да не изстина. Че не ме е прегръщала, за да не се чувствам самотна - когато съм била малка, защото сега не давам.
Трудно свикнах с мисълта, че майка ми не е като онези майки на съучениците и приятелките ми - онези, които окуражават децата си и са приятели с тях, че не е жизнерадостна по дух, а по-скоро меланхолична, че не е с търговски нюх, а чувствителна и честна. Трудно ми беше да я приема такава, каквато е. Обаче - успях. Сега съм малко по-спокойна, а тя - тя гледа поредната глупост "Сървайвър..."
понеделник, 3 ноември 2008 г.
Ю ТУ - музиката на моя живот
Любовна история, започнала преди повече от десет години с думите but I'm not the only one, staring at the sun... Открих ги малко късно, едва с Pop - албумът, с който те иронизираха Америка, но който звучеше доста непривично на онези, които ги заобичаха заради The Joshua Tree.
Истината е, че аз преживях лятото между гимназията и университета, слушайки по цял ден този албум. Заслушах се не само в мелодията, осмислих и текстовете. В онези дни, когато се чувствах несмела и самотна, Боно успя да ме убеди, че само ако облека онази кадифена рокля... За това колко години въздишах по Боно и го сънувах, може би трябва да напиша отделна тема.
Друга истина е, че моя приятелка, която слушаше Ю Ту много преди мен, вече почти не ги понася - живяхме заедно и й проглуших ушите с One, Love is blindness, Faraway, so close...
Малко след това се борих за глътка въздух в Зала 1 (времето бе топло, а залата - препълнена) - на единствената тогава прожекция на Хотел за милион долара - освен че е странен, друго за филма не мога да кажа. Почти не го помня. Но музиката бе красива, лирична и силна.
Впоследствие преоткрих по-старите им албуми, влюбих се в Miss Sarajevo и все така ги слушах до безпаметност.
И затова трудно повярвах в първи момент, че National Geographic ще правят филм за групата, а не за самолета. На концерта в Прага не можах да отида, но 3D филмът е ... красив, завладяващ, впечатляващ... Боно току протяга ръка, а аз се размечтавам. Отново.
Истината е, че аз преживях лятото между гимназията и университета, слушайки по цял ден този албум. Заслушах се не само в мелодията, осмислих и текстовете. В онези дни, когато се чувствах несмела и самотна, Боно успя да ме убеди, че само ако облека онази кадифена рокля... За това колко години въздишах по Боно и го сънувах, може би трябва да напиша отделна тема.
Друга истина е, че моя приятелка, която слушаше Ю Ту много преди мен, вече почти не ги понася - живяхме заедно и й проглуших ушите с One, Love is blindness, Faraway, so close...
Малко след това се борих за глътка въздух в Зала 1 (времето бе топло, а залата - препълнена) - на единствената тогава прожекция на Хотел за милион долара - освен че е странен, друго за филма не мога да кажа. Почти не го помня. Но музиката бе красива, лирична и силна.
Впоследствие преоткрих по-старите им албуми, влюбих се в Miss Sarajevo и все така ги слушах до безпаметност.
И затова трудно повярвах в първи момент, че National Geographic ще правят филм за групата, а не за самолета. На концерта в Прага не можах да отида, но 3D филмът е ... красив, завладяващ, впечатляващ... Боно току протяга ръка, а аз се размечтавам. Отново.
Абонамент за:
Публикации (Atom)