Достойнство

"Положително качество на човек, което се основава на правилна самооценка, съзнаване на качествата и самоуважение" - определение, взето от тълковен речник.
Харесва ми мисълта, че "Достойнството на човек не може да бъде отнето, защото то може само да се загуби" (цитирам по памет).
Не губиш достойнството си, когато се извиниш.
Не губиш достойнството си, когато казваш, че обичаш, а не ти отвърнат със същото.
Достойнството не бива да се бърка с нараненото самолюбие.

Мъжете, жените и всичко останало

http://http://sovichka.blogspot.com/2010/03/blog-post.html - текст на Цвета Стоева, видян в Блогосферата на в. Дневник - надявам се да съм успяла да пусна линка. Че както стана ясно, не съм много грамотна технически.

Текстът ми прозвуча адски познато. Сякаш съм го чела отдавна, а всъщност публикацията е днешна. Може би защото тези дни разсъждавам по темата. Без да стигна до извод. Защото тези неща не идват само с размишленията, трябва си и малко опит. Горчив или не чак толкова.

Рядко съм крайна и не обичам обобщения от типа "Мъжете са свине/жените са кучки." Макар че когато съм ядосана, са на върха на езика ми. Но казвам "майната му" и продължавам нататък.

Няма рецепта. Тълкуването на знаците невинаги е еднозначно. Един чака сродната си душа и не спира да я търси, като не си губи времето с половинчати неща. Друг не вярва в това, че има само двама души в целия свят, абсолютно допълващи се, и след известно време си казва: "Този/тази ще е." Трети са имали (не)щастието от първия път да решат, че това е, което искат, и през целия си живот не усещат потребност да търсят нещо друго.

Истории разни - като тази на старите моми и ергените, на тайните връзки със семеен човек, на момиче, влюбено в мъж, който освен съпруга и деца, си има и любовница, на дългогодишна любовница, която всеки ден работи и обядва с любовника си, който вечер се прибира вкъщи и я оставя сама, на младеж, който не спира да се радва на различните момичета, които сутрин му казват "добро утро." Животът ни ги разказва непрекъснато, а ние се чудим коя е нашата сред тях, тя ли е истинската.

Не виждаме в бъдещето. Не знаем какво ще ни донесе изборът, който правим днес. Рискуваме с надеждата, че постъпваме правилно или просто се примиряваме, защото времето тече и остаряваме, а не е хубаво да сме сами.

Не е лесно. Никак не е лесно да създадеш отношения, които да прераснат във връзка, която да оцелее през годините. Едно време е било лесно - само най-смелите са дръзвали да нарушат реда и повелята на нравите и да загърбят избора, направен от родителите и средата им. Разбирате се, не се разбирате - обвързани сте доживот.

Сега можем всичко - да правим секс за една нощ, да имам куп неангажиращи връзки, преди да решим, че ще се женим, дълго да живеем заедно, за да преценим накъде вървят нещата... И пак не сме доволни. (В повечето случаи). И когато сме с някого, и се появят къща, роднини и деца, ни се стяга душата и лек уплах се появява за идващия ден. Често досадата избива в изневяра, за която си признаваме или не. Често разкъсваме старата връзка, защото устремно сме влезли в новата. Която след време се оказва същата. И така ...

Можем ли да го избегнем?! Не знам. Иска ми се да вярвам, че да. Но колко хора отрано опознават себе си дотолкова, че да са убедени в избора си и да са доволни. Да не се обръщат назад и да не разглеждат менюто отстрани...

Не ми трябва: 1. Висок. 2. Чернокос. 3. Красив. 4. С чувство за хумор. 5. Успял. 6. Вежлив. 7... Не ми трябва мъж, който да ме бележи, жигоса, промени така, че да не мога да се позная. Не ми трябва мъж, който няма да ме приема каквато съм и няма да ме уважава. Не искам да ме обуздават и превъзпитават, а да дават полет на фантазията ми. Не искам да ме спират, а да тичат с мен.

Трябва да си приличаме, но и в нещо различни, да се допълваме, но и да можем да спорим, да не се срамуваме, когато протягаме ръка, да не се извръщаме, когато ни е срам. Да можем да си кажем "извинявай," а следващия път просто да премълчим, вместо да избухнем яростно.

Не ми се събират парчетата след поредния "истински." Чакам сродната си душа.

Сянката на вятъра

Две вечери подред, виждайки се с различни приятели, чувах хвалебствия за тази книга. Когато тръгнах да я търся в книжарницата обаче, не се сетих нито за името й, нито за това на автора - Карлос Руис Сафон. В крайна сметка - дадоха ми я да я чета. И я прочетох почти на един дъх. Адски увлекателна е, развива няколко сюжетни линии и те пренася в света на детското ти въображение (по-точно пубертетското), речникът е богат, а изразните средства - умело използвани.

Момче открива рядък екземпляр от книгата на слабоизвестен автор и силно впечатлен, започва да издирва и други негови романи. В процеса на търсене среща жени, връзката му с които е априори обречена. Действието се развива в Барселона, с кратък набег до Париж, като по петите на момчето са тайнствена личност без лице, която гори всички екземпляри от романите на автора, до които може да се добере, а също и полицейски инспектор - гадняр и хладнокръвен убиец. В ежедневните описания са вплетени любопитни факти, има мистика и готика, както и драматични любовни истории.

Както много точно я описа приятелката ми, "Сянката на вятъра" е книга за кино - изключително драматична (бих казала, прекалено) и подходяща за направата на филм. Сравнението с Артуро Перес-Реверте е уместно, като последният не е толкова библиографски изчерпателен, поради което май се харесва повече.

Everything is illuminated

Моя приятелка горещо го препоръча, затова го изгледах докрай. С малко смесени чувства, защото въпреки доброто чувство за хумор филмът върви малко бавно. Но пък колекционерската нишка е доста добра идея.
Ако ви се гледа нещо нетипично, това е. Асоциацията (макар мащабът да е несравним) със "Сибирският бръснар" е съвсем бегла.

Да се завърнеш

в бащината къща, когато вечерта смирено гасне...

Всъщност никак не обичам Дебелянов, но думите му са звучали много по-отчетливо в главата ми от тези на повечето поети, изучавани в училище - по-мелодични и меланхолични са.

Нямам бащина къща, в която да се прибирам и скривам от света, но обичам да се завръщам ... у дома.

Амбицията на София филм фест

ми се вижда прекомерна. Твърде много заглавия, трудно ги отсяваш и в един момент ти писва. Все пак успях да се зачета дотолкова, че да реша, че "Прекършени прегръдки," "Момичетата от мола" и "Кумбийска връзка" няма да ги гледам. Проявявам интерес към "Най-прекрасният ден," "Прешъс," "Стъклената река" (само защото преди време прочетох книгата, по-скоро я разкритикувах, но ще ми е любопитно как са направили филма), "Анна Каренина" (която прочетох навремето с огромно удоволствие и така и не стигнах до "Война и мир"), "Всички останали." Не знам защо предлагат толкова много филми, все пак повечето хора не разполагат с времето си свободно...