Фрагменти

Вече не пазя хартиените писма, поздравителните картички и тематичните смс-и. Откакто пиша в блога, не водя и дневник. Ако някой някога се заинтересува от мен, как ли ще разбере каква съм била?
---
Не мога да спра да харесвам и гледам романтични филми. Дават ми нещо, което липсва в живота ми.
---
Обичам топлите съботни следобеди, прекарани в разходки и разговори с приятелка.
---
Трудно забравям едва кретащите баби и дядовци от автобуса. И мисълта, че няма кой да се погрижи за тях. А кой знае аз как ще се чувствам на тяхната възраст...
---
Адски се дразня от хората, които пресмятат сметката си в заведение на глас и оставят парите точно до стотинка.
---
Иска ми се и при мен някой да влезе в съня ми - като чакан и желан гостенин...
---
Има твърде много неща, които не мога да напиша дори тук, където не ме познават. Защо хората не могат да понесат истината, казана направо?!
---

На юг от Брод стрийт

Любим автор - Пат Конрой. Изящен стил - с образни сравнения и подходящи епитети. Обичайни теми - семейства, в които (не) всичко е наред, деца, израсли и (не) успели да преодолеят комплексите си, приятелство надмогнало годините и истините, казани на глас, нотка католицизъм.

Точно довърших книгата днес и попаднах на доста критично мнение за нея в сайта "Аз чета ... за вас и с вас."

Ако си чел предишните книги на Конрой, няма да се изненадаш от тази. Историята, макар и с нови действащи лица, е същата - раждаш се в семейство, в което не се чувстваш съвсем добре, нямаш приятели, докато един ден някаква зловеща случка не те сближи с други аутсайдери, израствате и имате своите бляскави мигове и затруднения, след което се налага да съберете още няколко парченца, за да завършите историята. Е, да, няма ги ярките образи и драматизмът от "Принцът на приливите," няма ги финесът и романтиката на "Блус в лятна нощ," но в днешното време на бърза литература това ми се струва нормално. Романът отговаря на новите тенденции - пише се по-накъсано, по-задъхано, по-набързо. Затова е толкова трудно да отличиш някоя книга сред многото. И се радваш, когато откриеш автор като Конрой.

Източни пиеси

Удачно избрано заглавие - атрактивно. До момента прочетох 2 мнения за филма. Първото беше, че най-голямото достойнство на филма е, "че не дразни." Второто - че бил адски реалистичен и поради това - изключително добър.

Старая се да гледам българските филми, излизащи на голям екран. От любопитство, с надежда, а и защото смятам, че е важно да подкрепяме усилията да се прави българско кино. Напоследък пропуснах само "Прогноза," но прочитайки многото негативни критики за него, май не съжалявам.

"Източни пиеси" определено ми хареса. Историята е простичка, актьорите - нешколувани, музиката - добре подбрана. И толкова. Няма начин на чуждите фестивали да не го харесат - макар и не комерсиален, филмът според мен не е направен за българи. Филмът е констатация и като такъв е разкошен - показва София днес, мръсните улици, нерадостните физиономии, панелките и мизерията, еснафщината, агресията. И толкова. Болни сме отвътре. И?!... Никакви размисли, никакви изводи, нищо. А киното като изкуство освен за развлечение трябва да проповядва идеи, да предизвиква дискусии.

Гледайте го - ако нямате големи очаквания, определено ще ви хареса.

Пътят

Всички вървим. Напред, назад, с посока или без, стремим се към нещо или тичаме към някого ...

"Пътят" на Кормак Маккарти е увенчан с Пулицър за 2007-а. Докъм 60-та страница не бях сигурна защо. Просто книгата е различна. Студена, безлична, неумолимо върви към последната страница. Трудно следваме героите, защото ситуацията, в която се намират - парцаливи бродяги, от малкото останали живи сред опустошения свят - ни е чужда, не ни се иска да мислим, че нещо такова ще ни се случи, не можем да си го представим дори... Баща и син. Сами сред нищото. Водени единствено от надеждата. Онази отчаяната, необяснимата, непобедимата...

Важна е не посоката, а онова, което ни води.

Пътуване към себе си

Да, за романа на Блага Димитрова става въпрос, макар че кой ли в днешно време я чете. Аз не се броя - чета много, често безразборно. Но още с "Лавина" харесах стила и думите на тази жена, ако и на моменти да си казвам, че леко прекалява с философските отклонения.

Героинята е 20-годишна, избягва от къщи и става върхолазка на строеж в Родопите. Влюбва се, търси и намира себе си. Простичко и ясно. Може би книгата е женска (първи коментар в Гугъл, като изпишеш името на романа). Защото на такава прецизна самодисекция мъж трудно би се решил и трудно би я понесъл.

Книгата е започната през 1959-а и е писана няколко години. Няма как да не се говори за колективи, планове и норми, но те само допълват мотива за себепознанието. В стремежа да се обезличават масите това волево усилие на отделния човек не се е толерирало, затова и при издаването на романа през 1965-а критиката е мълчала.

Онова, което най-много ми допада, е, че и през 2009-а аз или повечето ми приятелки бихме казали:

...Добре че веднъж стана рано, за да усетиш сърцето си ранобудно. Впрочем не е ли късно за сърцето ти да се събужда? Ти си на 30 години. А още нямаш собствен живот. Ти си наблюдател в професията си. Стоиш крачка встрани от хората и ги гледаш как работят. Увлекателно е да ловиш ритъма на чуждите движения и мислено да си ги присвояваш. Понякога ненавиждаш своята работа, своите скръстени ръце, самата себе си. Другите край теб се трудят и виждат резултата от своя труд. А ти си оставаш крачка встрани от тях. И личният ти живот е крачка встрани от живота. Увлекателно е да ловиш ритъма на чуждите сърца и да си го присвояваш. Но ти си наблюдател. Само наблюдател във всичко. Изглеждаш по-млада от годините си. Никой не ти дава повече от 23-24. Това е, защото времето протича вън от тебе, без да те докосне. Нямаш любов, нямаш дете, нямаш лична болка, които да правят всеки твой миг осезаем. Годините се броят по това, което човек им дава от себе си. А ти никому нищо не даваш. Ти си извън времето. Като камък край буйна река. Водата тече покрай тебе, шуми, клокочи, без да те досегне. Трябва да се разрази някаква буря, ураган, та реката да прехвърли своето корито и да те залее, да те разкърти, да те повлече надолу по годините...

... Досегашните ти приятели те обичаха. Още не могат да те забравят. Ти имаш сила върху тях. Но те нямат сила върху тебе. Почти всички бяха от твоята среда. С култура, със стил на живот и с кариера. Някои дори с блестящо бъдеще. Но ни един с истински мъжки характер. Ти ги опозна в общата работа. Насаме с тебе биваха откровени, самостоятелни, смели, остроумни. Но навън си слагаха съвсем друго лице. Говореха тъкмо обратното на онова, което споделяха в интимните мигове с тебе. В най-добрите случаи мълчаха с наведени очи, не поемаха риск. Кариерата си постигаха с гъвкав гръбнак, а бляскавото бъдеще - с всекидневни компромиси. Ти откри едно странно явление: мъжествеността става рядко качество. Почти е на изчезване... И ти съзна, че няма в кого да се влюбиш. Няма в кого да се влюбиш! Това е страшна присъда за времето или за тебе... (цитатът е от изданието на "Тих-Ивел" - събрани творби на Блага Димитрова, том 3, 2003 г.)

Отдавнашно ...

Исках да бъда красива. Не в собствените си очи, а в нечии. За да бъда видяна, разбрана, обичана. Рядко търсех красотата край себе си - в повечето случаи исках присъствие, чаках докосване. Нямам дефиниция за красотата или любовта. Не ги и търся. Понякога виждам красиви неща, друг път някой казва, че ме обича. Но май не искам да го чувам.
Студено ми е. Много.

Тя е тук - Елена Алексиева

Обикновено не чета втора книга от автор, който не ми е допаднал при първия прочит. Но исках да дам шанс на Елена Алексиева или поне ми беше любопитно защо книгите й печелят някакви награди. Е, с "Рицарят, Дяволът и Смъртта" не можах да се преборя, но пък "Тя е тук" е приятна за четене. И толкова. Увлекателна история и нищо повече - за удоволствието от четенето, ще кажете вие. Да, ама не. Не е въпросът само в чистата наслада. Чета за удоволствие, но с идеята, че нещо ще ме провокира и ще ми остане в главата. След време някой като ме попита за какво иде реч, може и да не мога да си спомня.

Може би в това е се корени проблемът с новата българска художествена литература - книгите лесно се четат, бързо вървят, по-скоро са кратки наброски оттук-оттам, но рядко оставят трайна следа.

Не мога да отрека, че Елена Алексиева умее да описва добре човешките преживявания. Явно може и да измисля истории и вероятно това е книгата, която ще се впише по-добре от всичко издадено от нея досега. Защото в "Читателска група 31" имаше някои неразбираеми за мен неща, далечни, чужди.

От друга страна, защо книгите трябва да оставят следи у нас? Повечето хора ги използват за приятно убиване на времето. Не целят да обогатят общата си култура, стила или речниковия си запас. Затова най-търсени си остават трилърите и криминалетата.

Аз все пак ще продължа да търся новото си литературно вдъхновение.