Отдавнашно ...

Исках да бъда красива. Не в собствените си очи, а в нечии. За да бъда видяна, разбрана, обичана. Рядко търсех красотата край себе си - в повечето случаи исках присъствие, чаках докосване. Нямам дефиниция за красотата или любовта. Не ги и търся. Понякога виждам красиви неща, друг път някой казва, че ме обича. Но май не искам да го чувам.
Студено ми е. Много.

Тя е тук - Елена Алексиева

Обикновено не чета втора книга от автор, който не ми е допаднал при първия прочит. Но исках да дам шанс на Елена Алексиева или поне ми беше любопитно защо книгите й печелят някакви награди. Е, с "Рицарят, Дяволът и Смъртта" не можах да се преборя, но пък "Тя е тук" е приятна за четене. И толкова. Увлекателна история и нищо повече - за удоволствието от четенето, ще кажете вие. Да, ама не. Не е въпросът само в чистата наслада. Чета за удоволствие, но с идеята, че нещо ще ме провокира и ще ми остане в главата. След време някой като ме попита за какво иде реч, може и да не мога да си спомня.

Може би в това е се корени проблемът с новата българска художествена литература - книгите лесно се четат, бързо вървят, по-скоро са кратки наброски оттук-оттам, но рядко оставят трайна следа.

Не мога да отрека, че Елена Алексиева умее да описва добре човешките преживявания. Явно може и да измисля истории и вероятно това е книгата, която ще се впише по-добре от всичко издадено от нея досега. Защото в "Читателска група 31" имаше някои неразбираеми за мен неща, далечни, чужди.

От друга страна, защо книгите трябва да оставят следи у нас? Повечето хора ги използват за приятно убиване на времето. Не целят да обогатят общата си култура, стила или речниковия си запас. Затова най-търсени си остават трилърите и криминалетата.

Аз все пак ще продължа да търся новото си литературно вдъхновение.

Свеж полъх от новата седмица

http://http//www.youtube.com/watch?v=tzepgThB9TE

Тази песничка всъщност я чух за първи път, когато бях трети или четвърти курс в Университета. И макар да не съм вече дете, се усмихвам и настроението ми се подобрява, когато я чуя.

И скучно, и грустно,

и никому руку подать
В минуту душевной невзгоды...

И скучно, и тъжно - кому да протегнеш ръка, когато те мъка задавя...

Лермонтов

На сутринта

всичко е различно. Денят започва, кафето в чашата дими. И, разбира се, книгите са там, на столчето до леглото. "Изкуплението" на Иън Макюън върви мудно, отчасти защото съм гледала филма и не ми е интересно. Обаче пиесите на Теодора Димова - "Кучката", "Змийско мляко", "Любовници", "Невидимите пътища на прошката"... Тази жена пише страхотно. А през следващия театрален сезон се надявам да играят поне някоя от пиесите, за да я гледам.

Не мога да кажа коя ми хареса най-много. "Кучката" е абсолютна класика. Мотивът за мъжа-мутра и жена му, задушаваща се край него, се повтаря и в "Емине." Майката, принудена да изостави децата си като малки и невъзможността да поправи стореното, любовникът, който те чувства толкова близка и сякаш те е познавал цял живот, а всъщност ти е брат ... Светът е малък наистина и за всичко онова, което правим, отговаряме.

В "Змийско мляко" историята е значително по-нереална от останалите. Или поне в живота не би била толкова драматично-красива, а по-скоро тъпа и жалка. Порочна поради случка в детството си млада жена влиза в семейството като съпруга на сина, за да съблазни брата и бащата, а после да изгони майката от дома й. Склонността да се поддадеш на изкушението и да се оставиш на страстта, без дори да се замислиш, винаги са били добра основа за сюжет.

С най-хубавото заглавие, но по-неразбрана остана "Невидимите пътища на прошката." Много набързо я прочетох, без да се задълбоча. А и онзи процес със смяната на имената ми е много мътен.

Всъщност и "Любовници" много ми хареса. "Любовта не може да ограничава. Не може да изисква. Не може да се сърди. Не може да настоява. Не може да се самоубива. Тя може само да се усмихва и да прощава." - Ne me quitte pas -Жак Брел. Шансонът ми е непознат. Цитатът ми харесва. Историята също - често срещан триъгълник - мъж и две приятелки. Той обича едната, тя го свързва с другата, а после си го иска обратно... И всичко е така истинско. И тъжно.

В капан

не бях се чувствала от дете. До петък вечер. Когато изведнъж краят на работната седмица, идващите почивни дни и огорчението ми се стовариха върху ми. Сама, наникъде, непостигнала нищо особено, нямаща какво да остави след себе си...

Не ги обичам тези си настроения. Пазя се от тях.

Вървях пеша към къщи, слушайки радио и само си повтарях: "Утре сутрин ще е по-добре."

Нямам ритуал за такива ситуации. Спасителен пояс, с който да доплувам до брега. Но знам, че от самосъжаление полза няма. По-добре помисли как можеш да промениш нещата - дори и да не почнеш от следващия ден, ще се почувстваш по-добре. Надживей суетата си - какво от това, че не управляваш борд на директори или че малко хора знаят името ти. Нали ги има онези 5, за които мислиш и които също мислят за теб.

За важните неща

"ВИНАГИ важните неща са очевидните неща, които никой никога не казва" - цитат от "Factotum" на Буковски. Не съм го чела, едва ли ще го зачета, макар че може и да ми хареса. По отношение на него явно имам твърде много предразсъдъци. Но с горното съм абсолютно съгласна. Дали се получава парадокс - очевидното няма нужда от коментар, но често сме го пропускаме точно, защото е пред очите ни. Не назоваваме нещата, защото ни е страх, че няма да кажем нищо ново - а непременно трябва да открием нещо и да покорим всички с мъдростта си. Не казваме, защото ни е страх от присмех. Не правим признания, защото ставаме уязвими.

Не казваме на някого, че държим на него, защото той би трябвало да го знае - от отношението ни. Не му казваме, щото не сме в тъп американски филм, в който всеки казва на другия по сто пъти: "Обичам те" - някак изкуствено е. Не казваме, щото са важни делата, ама като се разминем в живота и някой си отиде, ни е мъчно. И си мислим за пропуснатите мигове. И думи.