Модерно българско кино

Днес следобед най-накрая гледах "Шивачки" - нарочен за много хубав български филм. Ако се сравнява с предишните нашумели модерни български филми, мда, определено ги бие по точки. Защото показва реалността, има няколко наистина свежи момента, завършва ... добре, без да е крайно мелодраматично и не на последно място - актьорите си бяха на мястото.

Незнайно защо последните български филми изобилстват от послания, вметки, намеци, символи, податки и т. н. Внушенията са толкова много, че главата ти се замайва и ти започваш да се чудиш какво се случва и каква е все пак идеята. От тази пуста псевдоинтелектуалщина или пък откровена пропаганда във филми като "Сезонът на канарчетата" доста ми се гади. Или пък от преиграването на актьорите - още повече. и все са някак мрачни последните ни филми - сякаш ако няма голяма трагедия и драма, не си заслужава усилието. А животът си е поредица от хубави и лоши моменти - не бива да се обръща прекомерно внимание само на едното.

В "Шивачки" идеята ... леко се губи. Обаче има някакво приятелство - ту оцелява, ту - не... Но го има. Което е достатъчно, за да се гледа филма, и ако няма големи очаквания - да се хареса.

Не знам за Вас, но аз обикновено знам дали филмът ще ми хареса още преди да вляза в киното. И обикновено не се настройвам предварително - има едно изключение, за което още си спомням - заведоха ме на втората серия на Карибски пирати (щото първата била много готина - аз не я бях гледала). Е, по-голяма тъпотия не бях гледала - явно много ми се е искало да гледам нещо хубаво.

Та, с две думи - филмът е ...приятен за гледане. По-важното е, че дава надежда, че българското кино все пак върви в правилната посока.

и пак за щастието

не че съм посветила предишните теми на въпросното щастие, на търсенето и намирането му, на пътя към него или на точната дефиниция. За пореден път ми направи впечатление, че в сайтовете, които чета, всяка втора тема е свързана с щастието. Толкова ли е важно то?! Или пък повечето хора са нещастни и говорят за онова, което нямат, и за което мечтаят...

Да си щастлив състояние на духа ли е, умение да цениш мига или пък просто трябва за нещо да мрънкаш, нещо да гониш...

И ми попадна цитат на Тери Пратчет - щастието било Топла супа Удобно легло Мека Тоалетна Хартия...

Не съм чела всичко от Света на диска, но пък открай време историйките за вещиците ме привличат. И все се сещам за чуденето на Баба Вихронрав - дали да дадеш на хората онова, което искат, или онова, от което имат нужда. Тези неща не би ли трябвало да съвпадат или е истина, че човек все иска ли, иска нещо, без да цени онова, което държи в ръцете си.

Малко прекалено е да задавам въпроса, ако знаехте, че скоро няма да ви има, какво бихте направили. Защото леко притеснена, пиша и си мисля, че в този момент съм толкова уморена, че ми е трудно да дефинирам желание извън това "просто да се наспя."

Рилският манастир

е туристическа атракция за чужденци, нещо свято за мнозина други и стана нещо специално за мен. Тази събота ходих за първи път. И ... много се впечатлих.
Не съм религиозна. Давам си сметка, че повечето хора имат нужда от място, в което да си представят, че са с Бог, че му говорят. Успокояват се, че им се опрощават разни неща - думи и дела. Мислят си за починалите си близки и приятели... Само че не мога да се отърва от мисълта, че повечето хора го правят, защото така е прието, че така трябва.
Аз не мога да кажа, че вярвам в християнската представа за света, създаването и подредбата му. Смятам, че трябва да бъдем добри не защото ни е обещан морков, ако издържим докрая, а защото сме тук временно, ние всички, които делим една земя, един въздух... И не е нужно да сме идеални, но не бива от скука да накърняваме нечие достойнство - защото можем, за да се покажем пред някого или просто така ... И ако всеки живее с мисълта не че трябва да направи купчина пари, а просто да остави нещо след себе си и поне един човек, който да го помни с добро, то няма да имаме нужда от църкви. Или поне не за да се правим на религиозни.
Усещането вътре е индивидуално. И все пак... Стоиш някак плахо и мислиш за всички онези неща, които те карат да се чувстваш човек, които те карат да се чувстваш благодарен за това, че си тук, че не си сам, че си здрав, че имаш работа, семейство, приятели и ... някой там, горе, който те вижда и макар и невинаги явно, се грижи за теб. Всичко останало е ... човешка суета.

а тази вечер

трябваше да гледам Прозорец към небето - пак в Народния театър. С няколко приятелки. Обаче някой от артистите се разболял. И не гледахме постановка.

След дълго чудене отидохме в Мотто. Явно не бива да ходите там, освен ако не сте млад човек, който не е наясно със себе си, живота си и професионалното си призвание, но пък знае, че иска да работи за много пари и харчи с лека ръка дадените му от мама и тати, жена на възраст, която "обича да е в крак с актуалните неща" или пък мъж от компанията, на когото му е все тая, стига да е нещо "по-така." Не че има огромно значение. Просто се зачудих какво толкова му харесват - големичък хамбар, с неудобни столове (но пък са широки и можеш да си закачиш чантата на облегалката, щото закачалките са малко на брой и заети) и "по модерному" с леко натрапващи се тръби на тавана с голям диаметър, по които тече/преминава неясно за мен какво. Музиката не се чува, но пък глъчката те кара да крещиш, за да могат да те чуят.

Храната ... е непривична. Не че печените пилешки гърди с шарен ориз и ябълки не ми харесаха, но човек очаква, че освен шопската салата ще има и друго ястие, което да му говори нещо (о, салатата табуле я изключвам, защото мразя зелени работи). За палачинки нямах място, може би е трябвало да наблегна на тях. Black russian-a, който пих, биваше на първите 3 глътки, после вече не можех да различа какво е излято в купичката с лед.

Но може би не бива да ме четете - на много хора очевидно им допада подобна липса на уют - заведението беше пълно.

По този повод се сещам за двама мои познати - единият веднъж поиска да хапне пържола някъде в района около Невски, а му бе направило впечатление, че наоколо има само пицарии; а другият ми обясняваше колко е интересно, че в София имало толкова малко чуждоземни ресторанти, докато из други големи градове в странство било пълно с най-различни иностранни кулинарни изкушения. Първият заведохме в Енотека Уно (в крайна сметка заваля сняг), а на втория казах: "Мммм, то си има най-различни ресторанти." Въпрос на вкус.

Аз явно не съм дорасла за гурме културата (макар че преди време пилешко месо в някакъв портокалов сок и бейби царевички ми се стори доста вкусно) или пък за залитането по т. нар. здравословен начин на живот, щото не обичам треволяци и съставки, чиито наименования не мога да произнеса, обичам месо и макар да съм склонна да експериментирам, определено не си падам по "изгъзици."

Обаче обичам да си рисувам по книжните салфетки, на които ти сервират (както правят в харесваното от мен Before & After), и написах комикс за Мотто, макар да не оставих координати, ако решат да ми подарят обещаната вечеря за двама.

КРАП

Снощи гледах въпросната постановка на Народния театър - моноспектакъл на Наум Шопов по творба на Самуел Бекет. Хареса ми, но не бих я препоръчала на повечето си приятели. Защото напоследък повечето хора отиват на театър, за да се позабавляват - безсилна алтернатива на киното (обичам да ходя и на кино, и на театър), а не някой да им пълни главата с размисли и мрачни мисли.

Оказа се, че за постановката е изписано доста, така че няма да пиша в стил театрален критик. Макар че то решиш ли, можеш да анализираш с часове и да подхвърляш брилянтни податки, които повечето хора няма да разберат. Но няма начин да не спомена, че Наум Шопов е ... уникално достолепен, крайно убедителен, магнетичен, излъчващ изключително благородство артист. В първите няколко дълги минути мълчание и застиналост (героят е доста възрастен мъж, който ту се вмъква за кратко в реалния свят, сепнат от внезапен шум, ту се отнася надалеч неясно къде) реших, че няма да ми хареса. И си го мислих почти през цялото време (кой ме е бил по главата, като не съм чела Бекет, да ходя на постановки по негови пиеси) - абстрактност, фрагменти, неяснота или пък напротив - казано в прав текст, но финалното изречение ме разтърси - куп хищни за завоевания и крайни изводи мисли се запреплитаха в ума ми, защото Наум Шопов си тежи на мястото - излъчва, убеждава и внушава с всяко потреперване на остарелите си ръце.

Не знам как ще се чувствам, когато остарея - ако остарея. Какво ще съм постигнала, какво няма; дали ще съм сама или заобиколена от любящи внуци и досадни изкуфели съседки; дали ще съм удовлетворена или няма да помня коя съм...

От онова писмо на Мери Карсън до отец Ралф (Птиците умират сами), че старостта е най-тежкото наказание, което Бог е отредил на жените, като противопоставя буден дух на старческа немощ, през свиването на сърцето ми, когато видя как някой дядко едва смогва да се качи в автобуса ... до милия спомен за дядо Сандьо, който до последните си деветдесет и няколко години искаше да му грейне слънчице, пишеше стихове и излизаше на ежедневна разходка.

От друга страна, дали ще се позная в момичето от спомените си - на 20, на 30 ... Има неща, които някоя друга, скрита в тялото и ума ми, е вършила, но има и неща, с които сякаш се гордея (има ли?!)

Друга литературна героиня - на Дафни дьо Мурие от "Мандърлей" - искаше да има шишенце с парфюм от спомени, което да може да отваря отвреме-навреме. Топлят ли спомените? Защото на мен все ми е студено, студено, студено...

настроението ми тези дни е ...

Ты всё ещё веришь в любовь,
Фильмами добрыми бредишь
И всё ещё веришь в любовь,
Веришь.Из дома уходишь тайком,
Так же без спросу взрослеешьИ всё ещё веришь в любовь,
Веришь.
Младшая моя сестрёнка,
Что же ничего не скажешь мне.
Младшая моя сестрёнка,Жаль тебя мне.
Сестрёнка моя.Сестрёнка моя младшая…Сестрёнка моя.
Какая бесстрашная ты,
Кормишь дворнягу с ладошки,
Тебя любят травы, цветы,Кошки.И всё же ты, всё же дитя,
Фильмами добрыми бредишь,И веришь в любовь, не шутя,Веришь.Младшая моя сестрёнка,Что же ничего не скажешь мне.
Младшая моя сестрёнка,Жаль тебя мне.Сестрёнка моя.Сестрёнка моя младшая…Сестрёнка моя.Сестрёнка моя младшая…Сестрёнка моя.Сестрёнка моя младшая…Сестрёнка моя.Сестрёнка моя младшая…
Това са ЛюбЭ - младшая сестрёнка - би трябвало да можете да я чуете тук -http://www.karaoke.ru/song/8927.htm.
това не илюстрира съвсем точно настроението ми и все пак - като чуете някоя песен, имате чувството, че е писана за вас. и ви става някак ... хубаво.
песента ми харесва много - откак я чух за първи път... и вече не ме настройва толкова носталгично. не ми е тъжно. а напротив - може би защото вечерта, в която си я пусках няколко пъти един след друг, седнах да гледам "Да срещнеш Джо Блек." Не го харесах навремето този филм (видя ми се муден и малко лигав), Брад Пит категорично не ми допадаше визуално. Обаче напоследък явно поносимостта ми към тъй наречените романтични филми рязко се е увеличила, та ... тогава се размечтах. и сега си мечтая. Не за Брад Пит, разбира се. Но за нещо ново, нещо различно, нещо вдъхновяващо, нещо красиво, нещо грозно, нещо... което да ме накара да чувствам. защото не знаеш какво ще ти донесе утрото и дали ще ти стигне времето - трябва да се живее - искрено и със страст, всеки ден да е изпълнен с нещо - със събития, с хора, с предмети, с чувства, с мисли - да не се поглежда назад със съжаление, а да се предвкусва идващото.
знам защо ми харесва песента. знам и че въпреки всичко продължавам да се надявам ...

малко тъга, малко горчивина се трупа у мен понякога

Тогава се появила лисицата.
- Добър ден. - казала лисицата.
- Добър ден - казал Малкият принц учтиво, като се обърнал, но никого не видял.
- Аз съм тук - казал гласът, - под ябълковото дърво.
- Кой си ти? - попитал Малкият принц, - мн си хубав.
- Аз съм лисица.
- Ела да си играеш с мен.
- Не мога да си играя с теб. Аз не съм опитомена.
- Какво значи "да опитомиш" ? ...Това е едно вече забравено нещо. То означава "да изградиш отношения"... ...За мен ти все още си едно малко момче, подобно на сто хиляди други малки момчета. И аз нямам нужда от теб. И ти също нямаш нужда от мен... Но ако ти ме опитомиш, ние ще си бъдем необходими. За мен ти ще станеш единствен на света. Аз ще бъда единствена на света... ...ако ти ме опитомиш, животът ми ще бъде като огрян от слънце. Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде различен от всички други. Шумът от твоите стъпки като музика ще ме вика от дупките...Виждаш ли там житните ниви? Аз не ям хляб. Житните ниви нищо не ми напомнят. И това е тъжно. Но твоите коси са с цвят на злато. Ще бъде прекрасно, когато ме опитомиш! Златистото жито ще ми напомня за теб... ...Човек опознава само нещата, които е опитомил. Трябва да бъдеш мн търпелив...по-добре ще е да идваш в един и същи час...Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда...
Така Малкият принц опитомил лисицата. Наближил часът на отпътуванего. - Сбогом!...Ето моята тайна, - казала лисицата. Можеш да виждаш единствено със сърцето си. Най-хубавото е невидимо за очите.
Все казвам, че не обичам книгата за Малкия принц.Можеш ли да обичаш книга заради няколко изречения от нея...може би да. А може ли и мен някой да опитоми така, както Малкият принц лисицата. Може ли и мен някой да види такава, каквато съм?! И да ме обикне, защото съм точно аз, а не някой друг...Без да ме критикува, без да сравнява силата на моите с тази на собствените си чувства...без да ме упреква за моите страхове, а вместо това да протегне ръка да ме погали и успокои.Да ме погледне в очите и аз да се видя цяла събрана там. И да няма вече страх, и да няма сълзи...Само обич, която не се страхува да бъде заявена пред света...