Вики Кристина Барселона

Много го чаках да се появи в България този филм. Даже за едната от прожекциите на Киномания уговорих куп народ да го гледаме, за да се окаже, че няма билети. Обаче го дочаках. И гледах. Много ми хареса.
Не съм от тези, които могат да опишат сцени и да цитират реплики (освен ако не стане въпрос за Жега или Имаш поща - гледала съм ги много пъти), но с две думи - шапка свалям на Уди Алън, че на тези си години е в унисон с времето и света около него. Апропо, може би трябва да вметна и това, че моя приятелка каза: "И това от човека, спал с доведената си дъщеря..." Е, филмът е свеж, непринуден и леко абсурден. Всяка втора девойка може да се идентифицира с Вики или Кристина, много малко - с героинята на Пенелопе Крус, затова е забавно. Стига да си удовлетворен от начина, по който са се развили нещата за теб, защото финалът на филма е с нотка ирония или дори сарказъм или може би с кротко обобщение за това какво се случва с моминските мечти.

Старбъкс

Дълги години предпочитах да пия чай вместо кафе. Започнах да пийвам кафе, за да правя компания на съквартирантката си. Впоследствие оцених пиенето на кафе като време, което отделяш за себе си или за близките си - приятели или роднини. Започнах да гледам на пиенето на кафе като на ритуал. Затова тествам повечето новопоявили се кафенета. Особено ако са част от нашумели чужбински вериги :)
С известно закъснение посетих Старбъкс. Днес, около обяд, с приятелка. Беше пълно, преимуществено с тинейджъри. Взех си капучино, диетичен сандвич с нещо си, шоколадова торта и мъфин. Апропо, нямаше никакъв синхрон между момичето на касата, което приемаше поръчките, и момчето, което правеше кафето, поради което се наложи да почакам и да обясня поне три пъти каква точно ми е поръчката.
Вътре е по-скоро симпатично, но не и крайно уютно. Кафене - да пийнеш две глътки и да си тръгнеш, без да се застояваш.
Поседяхме около два часа на ниска масичка в ъгъла. Откъдето нямаше как да излезем, без да вдигнем хората от съседни маси. Трябва да отбележа, че това се оказа единствената такава масичка и все пак. Отнемаше ми около 3 минути да обясня на хората, че ги моля да станат от местата си, за да мога да изляза. Вероятно всички помолени ме помислиха за душевноболна.
Нищо от избраното от мен не ме въодушеви дотолкова, че да повторя посещението си. Кафето и в Onda, и в Coffee Heaven ми харесва пъти повече. Единственото предимство на Старбъкс е, че вътре е само за непушачи (за пушачите има масички навън).
Тези дни ще посетя Costa кафе, за да видя как е там. Но Старбъкс предпочитам да го гледам - в холивудските филми например.

На баща ми ...

Никулден е. Събрах няколко приятелки вкъщи по-скоро, защото е събота, а не за да отбележим празника. Нямаше риба, но сега ще си сипя чаша червено вино и ще си го изпия сама - няма на кого да кажа наздраве.

Не помня откъде тръгна темата за това на колко съм била, когато е починал баща ми. Заговорихме се, върнах се към неща и случки от живота си, към които не искам да се връщам.

Бях на 14. Малка и глупава. Случи се изключително бързо и крайно неочаквано. Тогава не го усетих, не го осмислих, не разбрах, че целият ми живот ще се промени. Помислих си само, че се е отървал - от света, суетата, от нервите, простотиите и досадата. Бях на 14. Бяхме преживели 14 години заедно, но не го познавах. Знаех, че е идеалист по-скоро от думите на други хора за него; знаех, че е избухлив и нервен от някои сцени вкъщи; знаех, че става рано сутрин и пие чай. Нищичко не знаех. Ту го обичах, ту не. Питала съм се какъв ли ще е животът ми, ако умре.

Сега, след 15 години, не знам какво да кажа и мисля. Със сигурност ми е липсвал. А понякога не, защото когато някой не е край теб, някак свикваш и приемаш липсата му. Рядко ходя на гроба му, но не съм го забравила. Нося го у себе си - като черти на лицето, нрав и привички. Помня го и така ще бъде, докато имам ясно съзнание.

През почивните дни

бях във Велико Търново. Не съм ходила често там, не помня и кога беше последният път, в който имах повече от половин час за разходка и попиване на усещания и атмосфера.
Но сега беше различно. Компанията беше приятна, хотелът (Етър) ми напомни за едно време, улиците все вървят не по равното, а ту нагоре, ту надолу, търновчани не употребяват думичките "ляво" и "дясно"... Най-хубавото беше клубчето - "Melon." Свиреше момчешка група - Faces, ако не се лъжа. Не бяха местни. Обаче се стараха. И тъй като са млади, вероятно ще се "ошлайфат." Не бях слушала песни на Нирвана много отдавна. Бях забравила, че ги харесвам. Че ги свързвам с малкото хубави моменти от ученическите си години. Че съм била малка и съм мечтала за нещо различно от това да се прибера вкъщи и да се излегна на дивана пред телевизора :) Казано накратко, в клубчето има атмосфера. И се слуша хубава музика. Определено си заслужава да се посети при възможност.

Преследване на дива овца

Купих си я онзи ден - последната преведена на български език книга на Харуки Мураками, последното ми литературно откритие. Не бих казала, че книгите му водят към някакви бурни душевни терзания и ни провокират да станем по-добри или да осмислим по някакъв начин живота си. Обаче изпълняват най-важното - доставят удоволствие. Защото четенето е преди всичко такова. Ни повече, ни по-малко. С което може би влизам в леко противоречие с факта, че повечето ми т. нар. любими или книги, без които не мога, не са оставили следа у мен. Напротив. И сега ги отварям, и препрочитам. Често откривам нови неща. Или ги обмислям по-внимателно или пък просто виждам нещата в друга светлина.
Харуки като че ли не става за препрочитане. Обаче така увлича (изключвам Дневникът на Птицата с пружината), че нямаш търпение да четеш ли, четеш... Не помня наскоро да съм изпитвала подобно усещане с друг автор.

Къщата

Последната издадена до момента книга на Богдан Русев. Трудно бих казала, че ми допада (не книгата, а той) от това, което съм чела. Прекалено самоуверен е, а аз страшно се дразня от такива хора. Ако имаш някакви възможности в повече от околните, те няма как да останат незабелязани, така че няма нужда да парадираш. Както и да е - не за него е темата.
Книгата не е крайно лоша (имайте предвид, че всъщност обичам криминални истории). Дори започва изключително интригуващо. На места леко губи блясък и увлекателност, но все пак - бива. Чете се бързо. Не е използван особен и запомнящ се изказ, а по-скоро -кратки думички и логична последователност - така са актуални напоследък. (Като че ли и аз така пиша - лаконично). Не че не ми хареса, обаче май и удоволствие не ми достави. Макар че я прочетох цялата. Нещо ми липсва, за да я отлича сред ... канех се да напиша многото подобни. И се сетих, че май това е - няма много подобни книги. В смисъл - български. Щото Богдан Русев може и да го раздава леко а ла Реймънд Чандлър (имаше на едно място лека ирония по повод детективите, готови в името на истината да понесат доста яки крушета, без това да повлияе на чувството им за хумор), но не успява да го докара. Не е и нужно. Книгата става за четене в автобуса, докато си на дълъг път.

Broken English

Вчера открих Киномания 2008. Малко се подразних, защото заглавията са доста, а времето, в което можеш да ги гледаш - оскъдно. Харесала съм някои неща, пък да видим.

Случайно избрах "Развален английски" - нито името ми говореше нещо, нито актьорите. Обаче звучеше добре като филм за неделния следобед, особено за човек като мен, който напоследък се чувства неспокоен, объркан, незнаещ накъде да поеме. Казано накратко, тя е нормална, средностатистическа жена без връзка. Времето минава, инцидентните преспивания не носят удовлетворение, а от злоупотребата с алкохола често боли глава. Точно когато не очаква, й се случва нещо красиво, спонтанно и истинско. Няма да разказвам цялата история.

Хубавото е, че филмът все едно го е правил европеец. Имаше близки планове, позите бяха непринудени, а репликите - уместни, неразточителни и изпълнени със здрав разум. Определено бях изненадана. Тънка е играта на думи, откъдето е и заглавието. Не знам защо ми идва да го сравня с филма на София Копола -Изгубени в превода, макар че повечето хора може би ще го усетят леко ала Амели Пулен. И все пак - тук романтиката бе възможна и се случваше, без да е необходимо изключително развито въображение.

Не знам дали щастието е в това да имаш връзка, но самотата често пречи да се почувстваш щастлив. А в днешно време повечето хора са самотни. Да се общува е трудно - няма време, няма подходящи хора, всички са дотолкова стремглаво устремени да правят пари и да грабят от т. нар. "удоволствия," че ... Трудно е. Почти невъзможно. А ние допълнително усложняваме нещата, като не си вярваме, не сме спонтанни и открити.

Sometimes I feel like screaming

While you were out...The message says You left a number and I tried to call But they wrote it down in a perfect spanish scrawl In a perfect spanish scrawl

Yet again I'm missing you.

King size bed(in a) hotel some place I hear your name I see your face

I see your face(the) back street dolls And the side door johnnies The wide eyed boys with their bags full of MoneyBack in the alley Going bang to the wall

Tied to the tail of a midnight crawl Heaven wouldnt be so high

I know if the times gone by hadn't been so low

The best laid plans come apart at the seams And shatter all my dreams

Sometimes I feel like...Screaming Close my eyes

...Yet again I'm missing you ...

Майка ми

ми е на гости. От няколко дни. Не се бяхме виждали от няколко месеца. Чувам я два-три пъти в седмицата. Не мога по-често. Защото не сме толкова близки. Никога не сме били. Нямам какво да й кажа. Защото мисля, че дори и да й разкажа как живея, как се чувствам, няма да ме разбере. Защото сме различни. Много различни.

Никога не съм й казвала, че я обичам. И тя много-много не ми го казва. Няма нужда. А и е нетипично за членовете на нашето семейство да сме гальовни и обичливи. Преживяваме драмите си почти безшумно, леко подсмърчайки, с гръб към света и поглед, впит в стената.

Майка ми е човекът, когото много пъти критикувам и упреквам - затова че съм наследила някаква част от характера й, затова, че първото нещо, което казва, като ме види е нещо от рода: "Деси, косата ти нещо ... При нея няма поощрение и насърчение, а напротив - "за каква се мислиш, накъде си тръгнала"... - истината трябвало да се казва в очите. Е, и аз я казвам. На глас. Почти грубо. Безапелационно. Затова е трудно човек да е край мен.

Което не значи, че тя не ме обича. Че не ме е гледала така, както е смятала, че е най-добре за мен. Че не ми е опитвала храната - дали не е твърде гореща, преди да ми я даде, че не ме е завивала нощем, за да не ми е студено и да не изстина. Че не ме е прегръщала, за да не се чувствам самотна - когато съм била малка, защото сега не давам.

Трудно свикнах с мисълта, че майка ми не е като онези майки на съучениците и приятелките ми - онези, които окуражават децата си и са приятели с тях, че не е жизнерадостна по дух, а по-скоро меланхолична, че не е с търговски нюх, а чувствителна и честна. Трудно ми беше да я приема такава, каквато е. Обаче - успях. Сега съм малко по-спокойна, а тя - тя гледа поредната глупост "Сървайвър..."

Ю ТУ - музиката на моя живот

Любовна история, започнала преди повече от десет години с думите but I'm not the only one, staring at the sun... Открих ги малко късно, едва с Pop - албумът, с който те иронизираха Америка, но който звучеше доста непривично на онези, които ги заобичаха заради The Joshua Tree.
Истината е, че аз преживях лятото между гимназията и университета, слушайки по цял ден този албум. Заслушах се не само в мелодията, осмислих и текстовете. В онези дни, когато се чувствах несмела и самотна, Боно успя да ме убеди, че само ако облека онази кадифена рокля... За това колко години въздишах по Боно и го сънувах, може би трябва да напиша отделна тема.
Друга истина е, че моя приятелка, която слушаше Ю Ту много преди мен, вече почти не ги понася - живяхме заедно и й проглуших ушите с One, Love is blindness, Faraway, so close...
Малко след това се борих за глътка въздух в Зала 1 (времето бе топло, а залата - препълнена) - на единствената тогава прожекция на Хотел за милион долара - освен че е странен, друго за филма не мога да кажа. Почти не го помня. Но музиката бе красива, лирична и силна.
Впоследствие преоткрих по-старите им албуми, влюбих се в Miss Sarajevo и все така ги слушах до безпаметност.
И затова трудно повярвах в първи момент, че National Geographic ще правят филм за групата, а не за самолета. На концерта в Прага не можах да отида, но 3D филмът е ... красив, завладяващ, впечатляващ... Боно току протяга ръка, а аз се размечтавам. Отново.

Улица без име

Не помня къде и как чух за тази книга. Това, че родителите на авторката емигрирали в Нова Зеландия преди години, ми го разказа моя приятелка. Купих си книгата и започнах да я чета с голямо нетърпение. Което стихна малко след 20-тата страница.

Не мога да пренебрегна факта, че Русе е описан изключително добре. Може би защото съм оттам и мога да преценя и съпоставя. Може би защото за миг и аз се пренесох там, на Главната, където която и сграда да погледнеш, ще видиш, че носи духа на онова време. Има я атмосферата. Има ги спомените. За къщата на Калиопа и съчинението, което писах по литература за една от вазите там. За Дунава, за къщата на баба Тонка, за ...

Силен бе и моментът с Карлово и Левски. Някак имах нужда от напомняне - за него, за онова, в което е вярвал, и онова, което ни е завещал.

И все пак - какво ни казва тази книга?! Че макар системата да е различна, дереждето ни е същото. Че сме станали много по-лоши и бездушни. Е, не това очаквах да прочета в тази книга.

Прибиране

Тази вечер стигнах навреме на спирката, за да видя как 74 кротко потегля. Стоя си и чакам, след известно време идва следващият. Качвам се, за няколко минути се придвижваме 2 метра, защото Стамболийски е затворен и тълпите от мол-а няма откъде другаде да излязат. Една тъпа патка (да ме прощават жените шофьори) ни засича, автобусът й одрасква колата - гранде скандал. Викане на КАТ. Всички пътници, включително моя милост, слизат. Връщат се на спирката. След още известно време идва 74. Пак едва-едва се изнизва към Руски паметник. Задръстване, пълен автобус, но поне е топличко. Аз съм учудващо спокойна - около мен някакви хора звънят по телефони, обясняват как ще закъснеят, защото ... "Абе, после ще ти обясня. Да, петнайсетина минути..." На ъгъла преди Ив. Евст. Гешов - катастрофка. Малка, без жертви. Младо момче в лъскаво БМВ ударило отзад таксиметров шофьор. Завиваме. Точно срещу Центъра по хигиена - още двама сблъскали се. Пак без жертви. Коли, клаксони... А в автобуса някаква девойка обяснява на "Тъпака" отсреща на линията за катастрофата, автобуса, задръстването. Тя е седнала най-отзад, но явно много държеше и ние, онези най-отпред, да чуем всяка нейна дума. Крещи, смее се, крещи, смее се. Някой не издържа и й прави забележка - в резултат грозни закани, нов кикот и хилеж, обяснения как живеем в най-голямото село на света и защо си мислим, че живеем в свястна държава. Диалогът се води най-отзад между момичето и някаква жена, но отново го чуваме всички. Намесват се и други пътници, но малката е неудържима - простотиите бликат.

Аз си стоях спокойно. И пак не се нервирах. Не че има за какво да се нервирам - хора всякакви, но се зачудих къде е толерантността ни. На пътя и не само там. Закъде ли са бързали онези, катастрофиралите, и дали като повисят 2 часа да чакат КАТ, а после да се разправят и със застрахователи, ще им хрумне, че следващия път могат да са по-внимателни, че могат да дадат път, да спазват знаците и предимството. Защото ако този път нищо не им се е случило, то нервите се увреждат безвъзвратно. И толкова ли е трудно да се съобразяваш с другите. Поне за малко.

Отново за площад "Славейков"

Няма начин да не напиша това. Много обичам площад "Славейков" - не само защото по-често си уреждам срещи там, всъщност уреждам ги, защото мястото ми допада - има много хора, книги, кафенета, магазини. Създава ми уютна представа за нещата, които харесвам в големия град, има обаяние. Преди си купувах и много книги оттам. Вече не. Защото ходя в някои от хубавите големи книжарници (доста ги има големите, но в някои от тях работят хора, които са държали книга само защото е трябвало да я сложат на полицата). Както и да е.
Само че минавали ли сте оттам вечер, след като книгите са прибрани? Е, на мен често ми се случва. И ми става гадно - защото е мръсно, пълно с хартии, найлони и всякакви други боклуци. Разхождат се, разбира се, и бездомни кучета. Ще кажете, че това го има навсякъде. Сигурно, но не би трябвало да е така. Защото този площад го посещават и обичат много хора и ще е много по-хубаво там да има повече простор, повече пейки, защо не и саксии с цветя. Нека пак има книги, но в павилиончета или нещо подобно, а не натрупани в кашони и предлагани от умрели от студ агресивни продавачи. Предпочитам книжарниците, защото там обикновено не ме закачат, освен ако не установим с продавача (случвало ми се е май само в Ориндж), че сме на една вълна и не просто обичаме да четем, а го правим, защото така живеем по-добре.
И не ми ги разправяйте тези, че продавачите там (особено онези, продаващи стари книги) са много готини и ерудирани хора. Сигурна съм, че има и такива. Но онези, с които аз съм се сблъсквала, определено виждаха интереса в очите ми и вдигаха цената петорно. Лошо няма -нали затова са там - да изкарват пари. И все пак - площадът вече не е онова уютно кътче, което беше преди 5 години или дори 10 години.
Освен това все се чудя как тези хора ходят до тоалетната - молят някого да им наглежда книгите и тичат тук или там, стига да не ги изгонят... Техен избор, разбира се, могат да си намерят друга работа, ако тази не им отърва, ама си е доста гадно.
Та, казано накратко, "за" съм да направят нещо хубаво, та площадът да си стане площад -градско открито пространство, където се срещат и разделят много хора.

Светът е голям ...

и спасение дебне отвсякъде - нов български филм. От малкото напоследък, които си заслужава да се гледат. Защото все едно е правен по холивудски, но така, както само българин може. Защото американците не биха го разбрали. Но ние, които сме тук, можем само да се радваме, че най-накрая се появи хубав, жизнеутвърждаващ филм, в който няма и капка преиграване, няма скрити намеци и подтекст, който е толкова високоинтелектуален, че изобщо да не го избереш.
Сега събирам сили, за да гледам "Дзифт."

Той ...

След времето, в което беше с мен, е срещнал други. Харесвал ги е, опознавал ги е, обичал ги е, спал е с тях. Пише за тях, пази снимките им, спомня си ги в подробности, мечтае за искриците в очите им. А аз... Аз ровя из дирите му в нет-а и се чудя помни ли нещо за мен, нещо хубаво, нещо истинско. И не мога да спра да се връщам назад. Отвреме-навреме. Когато много ми загорчи.

Коридор № 8

Признавам си, че изобщо не бях чувала за този коридор. Напоследък изоставам от важните неща, които уж се случват в държавата ни и по света. Но вчера приятелка предложи да отидем да гледаме едноименния филм - документален и, както се оказа, много нашумял. Отидох с мисълта, че няма да ми хареса, но пък е добър повод да се видя с приятели.

Хареса ми, защото представя хора и разбирания, до които иначе нямаше да се докосна, макар че говорим за три държави - България, Албания и Македония. Държави уж близки до нас, а в същото време - толкова различни. Заради хората и техните стремежи, търсения и намерени истини. Потресе ме историята за кръвната вражда и как мъж и двамата му синове не могат да излязат от къщи от страх за живота си. Засмях се на онзи лодкар, който казваше, че по време на войната в Косово 100 евро били "ситна пара," а днес за същите пари трябвало да работи много дълго с чужденците. Мило и някак страшно ми стана при разказа на албански дипломат, израснал и възпитаван в Щатите, как точно е протекло първото му идване в Албания - на границата митничар, чиято писалка няма мастило, бариера с катинар, чийто ключ се търси 40 минути, а няма как да се заобиколи и премине...

И онзи крайно песимистичен извод, който остана у мен, че след като този толкова важен коридор № 8 (апропо, сега проектът бил също толкова важен, но се казва по друг начин) се "строи" вече не знам колко десетки години и няма никакви изгледи скоро да бъде завършен... Все си казвам, че нещата някой ден ще се оправят, че ще проумеем, ще се постараем... Не знам - да си наивен и да вярваш, че нещо ще се промени - хубаво ли е?!

Кому е нужно съдържание?

Чета много. И различни неща. Макар напоследък да се замислям има ли смисъл от многото четене, след като в днешния комерсиален свят книгите са нещо, без което явно може. Имам приятелка, която не съм виждала да си купува книги за 6-те години, през които се познаваме. Да чете нещо извън лекциите навремето съм я виждала рядко. Обаче е самоуверена и не усеща нещо такова като интересна книга да й липсва. Както и да е, това е друга тема.

Много пъти се замислям, отваряйки книгата, вестника или списанието, за тяхното съдържание - знаете, има една страничка, понякога повече, в други случаи - малък абзац, в който има номер на страница и име на глава или статия. Кому е нужно, като изключим техническата или научнопопулярна литература?! Някой дали го чете това съдържание?! Не и аз. Ако не искам да чета нещо, просто го прескачам. Ако търся нещо конкретно, разлиствам и си го намирам. Кому е нужно съдържанието - още малко обем, хабене на мастило ...

губя идентичност

6-ти септември. Национален празник. За някои. Може би за онези, които по неволя трябва да присъстват на вечерната проверка, зарята или забравила съм вече как се казва онова безумно скучно честване, с което напоследък отбелязваме тези си национални празници. За мен е обикновен съботен, тоест почивен ден. Станах, направих си кафе, ходих на разходка, гледах филм, сега пак ще гледам филм. Много за малко ми мина през ума, че днес е празник. По нищо не го чувствам, по нищо не мога да го разбера.

Губя идентичност. Не мога да определя нещата, които ме правят българка и ме карат да се чувствам българка. Вярно, живея в България. Не мисля да емигрирам. Добре ми е. И все пак... Силно вълнение усещам само когато видя някой от спортистите ни на почетната стълбичка как изговаря думите на химна ни, защото е спечелил медал за България. Тази година дори това не се случваше често. Не помня откога не съм чувала хубава новина, с която да свържа българското. Само безумия, катастрофи, злоупотреби. И нищо, което да те приобщи, да те накара да застанеш зад кауза, да отстояваш мнение.

Не ми идва наум с какво да завърша постинга си, за да има поне едно положително изречение. Затова оставям многоточие...

Северното Черноморие

си го обичам от малка. Може би защото само там съм ходила като голяма. И защото е някак градско - все едно не си на море и наоколо кипи живот, хората щъкат - ходят на работа, вълнуват се, ядосват се, уморени и изнервени са, докато ти - ти отиваш към плажа, пиеш коктейл или просто се разхождаш.

Времето мина бързо - тъкмо взе да ми харесва и трябваше да се връщам обратно. Тъкмо посвикнах със силните слънчеви лъчи и усещането за изтичащ пясък под краката си. Тъкмо се размечтах, гледайки как вълните се разбиват на брега.

Но онези неприятни неща, които казват и пишат за почивката на море в България, са верни. Няма обучен персонал и адекватно отношение, няма добра организация на работа и внимателно обслужване, няма указателни табелки и знаци, но пък има много безумни сергийки и сергийчици, както и недовършени строежи. Има много чужденци, но не съм сигурна каква част от тях ще повторят упражнението догодина.

И все пак ... това си е моето море - такова, каквото го помня от години. Бих отишла пак още утре. За малко, за много ... и по- на юг...

Не съм ходила на юг, но ми се иска да отида в Бургас и да разбера кой е прав и кой крив в тази пуста вражда между варненци и бургазлии :), защото за всеки един от тях неговият град е по-красив.

Страх ме е от бетонната джунгла, за която всички говорят, затова категорично няма да ходя в Слънчев бряг, може би няма да ида в Несебър, но бих поостанала ден-два в Созопол. Защото ще е различно, ще ми припомни какво е било и колко бързо се променя всичко.

Не искам

да бъда малка бурмичка в големия механизъм на лишени от въображение чичковци.
да се будя с мисълта, че днес ще е поредният безсмислен ден.
да се дразня от съседите, които пробиват нещо си в осем сутринта.
да блъскам с глава стената.
да се чудя какво да вечерям.
да се питам: "Заслужаваше ли си?"...

Искам ...

да пипна дъгата и най-вече жълтия цвят.
да чуя как се прозява щурец.
да видя как се смеят делфините.
да уловя еднорог и да препусна с него...

Искам ...
да вечерям с Бърнард Шоу и Оскар Уайлд.
да заспя, без да мисля за утрешния ден.
да се събудя с усещане за живот.
да прекарам деня, без да съжаля нито за казана дума, нито за хвърлен камък.
да се запозная с трима души, които си заслужават.
да срещна сродната си душа.
да опозная себе си...

Моите боровинкови нощи

Вероятно е излишно да споделям мнението си за филма - всеки преценява за себе си. И все пак - красив филм, ту нежен, ту малко груб, с онзи особен ефект на снимане - първо леко размазано - намек, подсказка, задявка, след това всичко вече е на фокус. С една дума - разкошен.

За Джъд Лоу няма да говоря. Харесах го още, когато беше шантав фотограф, улавящ последното дихание на човек в онзи филм с Том Ханкс - Път към отмъщение или нещо такова. Не му обърнах много внимание в Изкуствен интелект при първото гледане на филма. Влюбвах се в него всеки път, когато гледах Ваканцията. Заради него гледах Взлом. Няма да говоря за Джъд Лоу - страхотен е.

А боровинки не харесвам особено, да не кажа хич. И паят не е от любимите ми сладкиши.

Обаче филмът е хубав - защото разказва история, която е малко невероятна, но все пак може да се случи. Кара ни да се замислим от какво имаме нужда и за какво се борим - от въздух и пространство край себе си, от приятел, на когото да се довериш, от мечти, които да преследваме, или от връзка, която да ни стопли в студената вечер...

Приятно гледане.

Една твоя дума

Елвира Линдо - името на авторката не ми говореше нищо, но корицата ме впечатли. За първи път си избирам книга така. Е, заглавието също помогна.

История, която може да бъде истинска, разкана с лекота и подходящи думи - за две чистачки, намерили мястото си под слънцето - без оплаквания, без самосъжаление; страннички или самотнички - каквото предпочетете. Хареса ми.

За разлика от "Обжалването" на Гришъм, което прочетох бързо, след няколко дни сигурно ще забравя... Повече ми харесваше, когато пишеше само за делата и нещата в съда, без да намесва политиката. Сега се опитва да ни обясни как е устроен светът и колко е несправедлив животът - по-комерсиален е станал, но не и по-интересен.

Остана да добавя само, че две вечери се приспивах с Мери Попинз...:)

Трамвай "Желание"

От три години искам да гледам тази постановка. И все нещо ставаше или пък ме домързяваше да отида да си купя билет.

Снощи я гледах. В Театъра на Армията. Залата беше пълна, макар че постановката е стара. Не се отегчих, но и не почувствах нищо. Никаква мисъл не премина през главата ми, никакъв извод не направих. Малко се смях, доста ръкоплясках - нямаше как, на другите явно им хареса. Всъщност имаше 2-3 сцени - най-вече тези с героя на Георги Къркеланов. Той си беше точно на мястото, което не мога да кажа за Бойка Велкова. Разбирам защо са я избрали, но според мен бе по-скоро красива и креслива, отколкото нежна, нещастна и трагична.

Не знам защо не се получи снощи. Няколко дни преди това гледах моноспектакъла на Мариус Донкин в Народния театър - Г-н Ибрахим и цветята на Корана. Съвсем различно преживяване, а и съвсем правилно се играе на Камерна сцена. Другаде не би било същото.

Разбира се, не бива да се сравняват двете постановки - коренно различни са.

Трамваят "Желание" не ме закара никъде...

искам да бъда добра...

ей така - искам да бъда добра. просто добра. като човек. и не става дума за религия, пророчески сън, който съм имала, тухла, която да ме е ударила по главата. просто добра. мила, нормална, спокойна. добра - да не злобея, да не завиждам, да не се заяждам, да не злорадствам. добра, но не безлична.

Помните ли онзи филм - Предай нататък? На мен много ми хареса. И филмът, и идеята. И макар да не вярвам, че в днешно време човек просто така ще подари на някого скъпата си спортна кола, мисля, че не е непостижимо поне с хората, които познаваме, да се държим добре. лесно е да нараниш и обидиш някого, лесно е да се развикаш, да се нацупиш, да пренебрегнеш. Много по-приятно е обаче да разсмееш някого, да помогнеш на някого - просто така...

Нямаше ме

в нет-а за известно време. Имах културно-масова седмица, седмица на родитело-роднинско гостуване, седмица на мир, тишина, умора и леко отчаяние, седмица на дългите размишления - не точно в този ред, но това е без значение. От дълго време толкова мисли не се бяха събирали, надбягвали и изчезвали в/от главата ми. Чудя се какво да започна да споделям по-напред.

Не знам на кой свят съм - не че съм влюбена. Не съм. Дори в себе си - това пък най-малко. Макар че и аз като небезизвестната Кари Брадшоу си задавам въпроса: "Трябва ли да обичаш себе си, за да създадеш връзка и тя да оцелее или напротив?" Трябва ли да поставяме себе си над другите или напротив - когато обичаш и/или държиш на някого, му отдаваш предпочитание и категорично преставаш да чуваш кроткото гласче в главата ти, което казва - не трябва да става така. Кога се обичаме прекалено и кога не се обичаме изобщо?! Да обичаш себе си и да уважаваш себе си едно и също ли е?!

Всъщност с околните ние уж се съобразяваме, но в същото време си казваме, че и те трябва да ни отвърнат със същото. А пък нали който ни познава, ни възприема такива, каквито сме - не очаква да надмогнем себе си. Може би отговорът е простичък - с точните и подходящи хора не стигаш до подобни размисли.

а сега накъде...

По vh 1 попаднах на клипове на Нирвана. ако щете, вярвайте, от ученическите си години не ги бях слушала. не че не ги харесвах, но все пак любимата ми музика е друга. и се сетих за тогава - ходехме на Лайното (русенския аналог на Попа), пиехме бира на кея, правехме първите си стъпки и протести...обувахме кубинки, носехме скъсани джинси, някои момичета се обличаха от горе до долу в черно, гримът им бе зловещ и биеше на очи, смеехме се не повече отколкото сега, но някак по-емоционални бяхме. ядосвахме се, когато някой носи на пиене повече от нас, не се разбирахме с родителите си или поне не можехме да споделяме с тях...

сега повечето от тези хора бутат колички и се чувстват еснафи. сигурно се и питат как стигнах дотук... струва ми се толкова далеч това време. нямам спомени почти. сякаш не съм била аз. а и тогава, и сега не съм се чувствала зле в кожата си. вярно, че сега го показвам повече. но пък тогава май бях по-уверена, знам ли. помъчих се да си спомня някой свой странен навик...освен бъркането на ледчета и подмятането на ключове...

Писала съм това преди известно време в друго интернет пространство.

Днес, след поредния ден на нищоправене (каквото и да пишат в нет-а - човек има нужда от няколко събрани накуп почивни дни) се запитах - има ли следа от някогашното момиче - къде отидоха въодушевлението, ентусиазма, готовността да се бориш и отстояваш убежденията си, възторгът и опиянението от красиви гледки, неочаквани срещи и лични открития ...

Вече съм станала по-сдържана, по-уязвима, по-благоразумна. Преценявам, обмислям, действам. Пак правя нещата, които искам и обичам, но не е същото. Пак постигам това или онова и все пак. Спонтанността се е скрила някъде много дълбоко и явно чака нещо или някой да я провокира. Успокоението е, че и тогава, и сега съм искрена и наричам нещата с истинските им имена.

от серията "тъпи реклами"

Обичам да гледам реклами - поне първите няколко пъти, докато ги запомня (тук не броим тези за перилните препарати). На някои много се радвам и дори чакам да ги видя втори и трети път. Но напоследък ми прави впечатление, че трудно ги разбирам, не схващам какво се рекламира, за запомняне да не говорим.

От друга страна, аз съм човек, който обича да експериментира и да си купува нови и различни неща, от които да избере онези, които най-много му допадат. Докато повечето ми приятели залагат на сигурното и изпробваното. Не че не си давам сметка, че целта на рекламата е да ме изкуши, да погъделичка себеусещането ми, да ме провокира да похарча дори и над възможностите си с мисълта "и аз съм човек..."

Странно защо не се погаждаме напоследък с рекламите. Днес гледах една безумна - той и тя са сърдити, той й звъни с молба в гласа и кротко извинение, тя му прощава и ... му подава ролка тоалетна хартия...Къде, по дяволите, е връзката?! Идеята?! Какво е посланието?! А аз си купувам точно тази тоалетна хартия... Обаче може би ще я сменя - заради рекламата.

Или пък онази с рисуването наобратно - четката вместо да нанася цветове по детската рисунка, ги изтрива мнооооооооооооого дълго време, защото ... имаме нужда от вода. Гледах я няколко пъти оттук-оттам и дълго време не бях разбрала за какво става дума. Поради друга една също толкова безумна реклама, реших, че става въпрос за някакви бои, ама не - пералня предлагат хората. При това от същата марка, която имам вкъщи. Е, пералнята няма да сменя и все пак - тези хора, които правят рекламите и ги представят като завършен продукт - къде живеят, с кого общуват, откъде черпят подобни идеи. Не разбирам. За мен успешните реклами трябва да се запомнят с нещо свежо, оригинално и естествено, непринудено - нещо, което може да ти се случи, нещо, което мечтаеш да ти се случи - включително повечето реклами на газирани безалкохолни напитки, онази с бабичките, които пускат "некакви кабелчета и дават сигнал." Не мога да забравя и онази култова реклама с калинките, които се обичаха в една кола -вярно, не помня коя беше марката, но рекламата беше уникална!

Спирам - почват рекламите.

Невинни години

Само Скорсезе може да направи такъв филм - фин, с ненатрапчиви детайли и изключителна актьорска игра. Съмнявам се, че някой друг би успял да превърне трудночетящия се в днешно време и за повечето хора вероятно скучен роман на Едит Уортън в красива и убедителна история - за онова време, за любовта и за невинните...

Знаете ли какво значи невинност - извън обсега на вината и престъпленията?! Били ли сте някога невинни в мислите си, невинни в преследването на стремежите си, невинни в държанието си към околните? А сега?! Има ли я там някъде мисълта, че не можеш да градиш щастието си върху нещастието на другите? Или в борбата да постигнете нещо или да задържите някого, нямате скрупули и смятате, че вашето ви се полага.

Преди много неща са били немислими, недопустими, осъдителни и мнозина са се съобразявали с това. Днес сме неприкрити и излагаме на показ всичко - от голотата на телата си до цинизма на душите си. И сякаш силно парадираме и крайно прекаляваме, а всъщност дали като всяко следващо поколение не сме се усъвършенствали и станали твърде добри в това да скриваме чувствата си. Ако въобще ги имаме. Дали липсата на условности не направи всичко условно?!

Друг един Уортън - Уилям - пише за невинността като за способност да виждаш "ясно" и "чисто," без преструвки, но и като за доверие, търпимост и стремеж да не нараняваш чувствата на другите.

Историите са коренно различни, втората почти нереална и все пак асоциацията е налице - и тогава, и сега има твърде малко невинност.

Ритни камбаната с финес

Хубав филм. Или както пише в повечето филмови резенции - трябва да се гледа. Не защото те кара да се замислиш, не защото Джак Никълсън и Морган Фрийман са актьори, чиито изпълнения си заслужават винаги, не защото филмът завършва красиво. А защото това е простичко разказана история за хора, с които вероятно се разминаваме почти всеки ден, за неща, които биха могли да ни се случат - подправена с нужната нотка ирония, поднесена без грам преиграване.

Няма да го преразказвам - щом четете това, можете да прочетете и рецензията.

Само ще споделя някои неща - хареса ми историята за въпросите, които задавали на древните египтяни, преди да се възнесат:

- Намери ли радост в живота си?

- Внесе ли радост в живота на другите?

Въпросите ми допадат, защото смятам, че е наистина важно да оставиш нещо след себе си или поне някой, който да те помни с добро.

И, да, в момента съм от онези 4 %, които смятат, че е добре да знаят кога ще умрат.

И, да, бих искала да ме кремират, но да разпръснат праха ми над някоя розова градина - не споделям идеята на гроба ми да идват хора, да садят цветя на него и да плачат. Искам да ме носят в сърцата си и понякога да се сещат за мен - просто така.

Само че не мисля, че трябва да чакаш до последно, за да живееш истински - да се радваш на всеки слънчев ден или пък на дъжда, който кротко вали точно в неделята, в която си планувал да ходиш на пикник (защото точно тогава можеш да прочетеш онази книга, за която все не ти остава време), да се сдобриш с хората, с които си се скарал, но които значат много за теб, да отидеш на пътешествие, за което досега не си могъл да отделиш пари, да скочиш с бънджи и тн. - всякакви екстремни ексцесии и т. нар. романтики.

И най-вече - изобщо не ти трябва цял живот, за да осъзнаеш, че нещата, които си постигнал, имат значение тогава, когато има с кого да ги споделиш.

Време за поезия

Не съм поет. Не съм и искала да бъда. Разбира се, навремето написах първите си стихове за баткото от 12-и клас, който едва ли някога би могъл да разбере какъв смут предизвика в моята душа - благодарение на него разбрах какво значи сърцебиене и да ти треперят краката. Умея и обичам да си играя с думите, да ги подреждам в стройни редички, но поезията за мен си остава изкуство на нежните и деликатните, чувствителни хора, докато аз съм пряма и логична. Което не значи, че мога да забравя ...

НОКТЮРНО-то на Стефан Цанев

Залезът падна...
Спиш ли? Или ме чакаш...
Обичам те.
Дълго ли ме нямаше?
Не се сърди, че ме нямаше. Обичам те.
Често ще ме няма. Ще бъда до теб- и ще ме няма.
Обичам те.
Трябва да свикнеш с това.
Не те ревнувам от тревите. Повече не ми изменяй.
Ето галя косите ти... Спиш ли?
Вече иде времето, когато преставаме да вярваме в безсмъртието.
Обичам те.

или пък Богомилско-то стихотворение на Камелия Кондова - в него има неща, които засядат някъде дълбоков гърлото ми и понякога ме карат да плача, понякога да се усмихвам...
Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошият от всички, да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника. Да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото. Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска - прокълнато ялова - да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката. Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките, когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш. Дори да се запали,дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали най-лошият човек... и не заплаче.
Веднъж сълза отронил, е обречен добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече.
Добрите хора лесно се обичат.

...

На юг от границата, на запад от слънцето

Тук досега не съм споделяла колко обичам Мураками. Навремето да погледна към "Норвежка гора" ме накара корицата... След това нямах търпение да преведат следващата книга на български - на английски сякаш се притеснявам, че някои нюанси ще ми убягнат.

Творецът е последното ми литературно откритие. Това е петата му преведена книга - със сигурност е писана преди "Хроника на птицата с пружината" (която накара много от приятелите ми да престанат да казват, че харесват Мураками).

Какво точно ми харесва ли - историите и начинът, по който ги разказва - бавно, спокойно, но не и протяжно. Кратко, изчистено, без много метафори и епитети - така, както върви ежедневието ни - дните преминават ту много бързо, ту толкова неистово мудно; понякога се замисляме, понякога едва след месеци и години осъзнаваме какво се случва, какво чувстваме. Щипка красива измислица и нотка нереалност. Героите са все хора, движещи се в общия поток, но различни, търсещи онова незнайното, истинското, което да даде смисъл на всичко. Неизненадващ завършек, по-скоро адекватен на реалността.

неделя вечер

напоследък е най-ужасното време на деня, седмицата... за мен. времето тече бавно, влудяващо бавно, настроението ми е избягало някъде надалеч, а мислите ми ме нападат и атаката е толкова брутална, че успява да ме завари неподготвена и ме събаря. не може да се сравнява дори с онези пусти, безмълвни и мъчителни часове, когато внезапно се събудиш в 2 или 3 посреднощ и започваш да се въртиш в леглото - ту ставаш да пиеш вода, ту се завиваш през глава, за да се сгушиш по-уютно и да ти е топличко, ту светваш лампата и четеш, макар че клепачите ти натежават.

обикновено си намирам работа за тези вечерни часове или гледам някакъв филм. сега съм си пуснала Шаде - за да се меланхолизирам още повече. напоследък меланхолията е чувството, което ме владее най-много. за да се потисна. още и още. защото когато съм тъжна, съм способна да мисля, да пиша, да си задавам въпроси, да се провокирам. защото напоследък имам чувството, че губя себе си, губя силите и вдъхновението си, ставам безлична.

ходя на работа, уплътнявам изцяло работното си време, вземам решения, давам съвети на колегите и вечер съм толкова уморена, че се прибирам вкъщи, хапвам набързо - маслини от торбичката например, и малко след това съм заспала на дивана пред телевизора. страдам, че нямам сериал за гледане - той поне би ме държал будна до 9 или 10 часа. няма доктор Хаус, няма Изгубени... Обаче гледам новините - не бях го правила от години, но това е единственият начин да разбера какво се случва извън мен и работата ми. сякаш съм в безтегловност някъде, неизвестно къде и нещата се случват, но аз не съм дори пасивен наблюдател. с приятелите ми не си говорим за независимостта на Косово или кой кандидат ни харесва повече - Хилари или Обама, не водим философски разговори, а само правим дисекция на чувствата си (ако изобщо са ни останали такива). съсредоточени сме върху (не)съществуващите си връзки - ако си семеен, разбира ли те съпругът, има ли я тръпката; ако не си - къде и как да го/я срещнем, защо все още не сме, как трябва да изглежда (аз ако знаех, вероятно нямаше да съм сама)... анализираме формите на самотата и на несподелеността. всеки се е затворил в себе си и не иска да обременява другите с мислите си, не смее да разкрие желанията и стремежите си.

не помня кога за последно се чувствах наистина въодушевена и устремена нанякъде. добре, че преди време имаше слънце и беше топло - разходката из Южния парк и улиците на София със слушалки в ушите не може да се сравни с нищо. вървя и се усмихвам, чувствам се добре, оглеждам се наоколо и съчинявам историйки за хората, с които се разминавам, слушам разговорите им.

хм, Шаде като че ли помогна :)

Модерно българско кино

Днес следобед най-накрая гледах "Шивачки" - нарочен за много хубав български филм. Ако се сравнява с предишните нашумели модерни български филми, мда, определено ги бие по точки. Защото показва реалността, има няколко наистина свежи момента, завършва ... добре, без да е крайно мелодраматично и не на последно място - актьорите си бяха на мястото.

Незнайно защо последните български филми изобилстват от послания, вметки, намеци, символи, податки и т. н. Внушенията са толкова много, че главата ти се замайва и ти започваш да се чудиш какво се случва и каква е все пак идеята. От тази пуста псевдоинтелектуалщина или пък откровена пропаганда във филми като "Сезонът на канарчетата" доста ми се гади. Или пък от преиграването на актьорите - още повече. и все са някак мрачни последните ни филми - сякаш ако няма голяма трагедия и драма, не си заслужава усилието. А животът си е поредица от хубави и лоши моменти - не бива да се обръща прекомерно внимание само на едното.

В "Шивачки" идеята ... леко се губи. Обаче има някакво приятелство - ту оцелява, ту - не... Но го има. Което е достатъчно, за да се гледа филма, и ако няма големи очаквания - да се хареса.

Не знам за Вас, но аз обикновено знам дали филмът ще ми хареса още преди да вляза в киното. И обикновено не се настройвам предварително - има едно изключение, за което още си спомням - заведоха ме на втората серия на Карибски пирати (щото първата била много готина - аз не я бях гледала). Е, по-голяма тъпотия не бях гледала - явно много ми се е искало да гледам нещо хубаво.

Та, с две думи - филмът е ...приятен за гледане. По-важното е, че дава надежда, че българското кино все пак върви в правилната посока.

и пак за щастието

не че съм посветила предишните теми на въпросното щастие, на търсенето и намирането му, на пътя към него или на точната дефиниция. За пореден път ми направи впечатление, че в сайтовете, които чета, всяка втора тема е свързана с щастието. Толкова ли е важно то?! Или пък повечето хора са нещастни и говорят за онова, което нямат, и за което мечтаят...

Да си щастлив състояние на духа ли е, умение да цениш мига или пък просто трябва за нещо да мрънкаш, нещо да гониш...

И ми попадна цитат на Тери Пратчет - щастието било Топла супа Удобно легло Мека Тоалетна Хартия...

Не съм чела всичко от Света на диска, но пък открай време историйките за вещиците ме привличат. И все се сещам за чуденето на Баба Вихронрав - дали да дадеш на хората онова, което искат, или онова, от което имат нужда. Тези неща не би ли трябвало да съвпадат или е истина, че човек все иска ли, иска нещо, без да цени онова, което държи в ръцете си.

Малко прекалено е да задавам въпроса, ако знаехте, че скоро няма да ви има, какво бихте направили. Защото леко притеснена, пиша и си мисля, че в този момент съм толкова уморена, че ми е трудно да дефинирам желание извън това "просто да се наспя."

Рилският манастир

е туристическа атракция за чужденци, нещо свято за мнозина други и стана нещо специално за мен. Тази събота ходих за първи път. И ... много се впечатлих.
Не съм религиозна. Давам си сметка, че повечето хора имат нужда от място, в което да си представят, че са с Бог, че му говорят. Успокояват се, че им се опрощават разни неща - думи и дела. Мислят си за починалите си близки и приятели... Само че не мога да се отърва от мисълта, че повечето хора го правят, защото така е прието, че така трябва.
Аз не мога да кажа, че вярвам в християнската представа за света, създаването и подредбата му. Смятам, че трябва да бъдем добри не защото ни е обещан морков, ако издържим докрая, а защото сме тук временно, ние всички, които делим една земя, един въздух... И не е нужно да сме идеални, но не бива от скука да накърняваме нечие достойнство - защото можем, за да се покажем пред някого или просто така ... И ако всеки живее с мисълта не че трябва да направи купчина пари, а просто да остави нещо след себе си и поне един човек, който да го помни с добро, то няма да имаме нужда от църкви. Или поне не за да се правим на религиозни.
Усещането вътре е индивидуално. И все пак... Стоиш някак плахо и мислиш за всички онези неща, които те карат да се чувстваш човек, които те карат да се чувстваш благодарен за това, че си тук, че не си сам, че си здрав, че имаш работа, семейство, приятели и ... някой там, горе, който те вижда и макар и невинаги явно, се грижи за теб. Всичко останало е ... човешка суета.

а тази вечер

трябваше да гледам Прозорец към небето - пак в Народния театър. С няколко приятелки. Обаче някой от артистите се разболял. И не гледахме постановка.

След дълго чудене отидохме в Мотто. Явно не бива да ходите там, освен ако не сте млад човек, който не е наясно със себе си, живота си и професионалното си призвание, но пък знае, че иска да работи за много пари и харчи с лека ръка дадените му от мама и тати, жена на възраст, която "обича да е в крак с актуалните неща" или пък мъж от компанията, на когото му е все тая, стига да е нещо "по-така." Не че има огромно значение. Просто се зачудих какво толкова му харесват - големичък хамбар, с неудобни столове (но пък са широки и можеш да си закачиш чантата на облегалката, щото закачалките са малко на брой и заети) и "по модерному" с леко натрапващи се тръби на тавана с голям диаметър, по които тече/преминава неясно за мен какво. Музиката не се чува, но пък глъчката те кара да крещиш, за да могат да те чуят.

Храната ... е непривична. Не че печените пилешки гърди с шарен ориз и ябълки не ми харесаха, но човек очаква, че освен шопската салата ще има и друго ястие, което да му говори нещо (о, салатата табуле я изключвам, защото мразя зелени работи). За палачинки нямах място, може би е трябвало да наблегна на тях. Black russian-a, който пих, биваше на първите 3 глътки, после вече не можех да различа какво е излято в купичката с лед.

Но може би не бива да ме четете - на много хора очевидно им допада подобна липса на уют - заведението беше пълно.

По този повод се сещам за двама мои познати - единият веднъж поиска да хапне пържола някъде в района около Невски, а му бе направило впечатление, че наоколо има само пицарии; а другият ми обясняваше колко е интересно, че в София имало толкова малко чуждоземни ресторанти, докато из други големи градове в странство било пълно с най-различни иностранни кулинарни изкушения. Първият заведохме в Енотека Уно (в крайна сметка заваля сняг), а на втория казах: "Мммм, то си има най-различни ресторанти." Въпрос на вкус.

Аз явно не съм дорасла за гурме културата (макар че преди време пилешко месо в някакъв портокалов сок и бейби царевички ми се стори доста вкусно) или пък за залитането по т. нар. здравословен начин на живот, щото не обичам треволяци и съставки, чиито наименования не мога да произнеса, обичам месо и макар да съм склонна да експериментирам, определено не си падам по "изгъзици."

Обаче обичам да си рисувам по книжните салфетки, на които ти сервират (както правят в харесваното от мен Before & After), и написах комикс за Мотто, макар да не оставих координати, ако решат да ми подарят обещаната вечеря за двама.

КРАП

Снощи гледах въпросната постановка на Народния театър - моноспектакъл на Наум Шопов по творба на Самуел Бекет. Хареса ми, но не бих я препоръчала на повечето си приятели. Защото напоследък повечето хора отиват на театър, за да се позабавляват - безсилна алтернатива на киното (обичам да ходя и на кино, и на театър), а не някой да им пълни главата с размисли и мрачни мисли.

Оказа се, че за постановката е изписано доста, така че няма да пиша в стил театрален критик. Макар че то решиш ли, можеш да анализираш с часове и да подхвърляш брилянтни податки, които повечето хора няма да разберат. Но няма начин да не спомена, че Наум Шопов е ... уникално достолепен, крайно убедителен, магнетичен, излъчващ изключително благородство артист. В първите няколко дълги минути мълчание и застиналост (героят е доста възрастен мъж, който ту се вмъква за кратко в реалния свят, сепнат от внезапен шум, ту се отнася надалеч неясно къде) реших, че няма да ми хареса. И си го мислих почти през цялото време (кой ме е бил по главата, като не съм чела Бекет, да ходя на постановки по негови пиеси) - абстрактност, фрагменти, неяснота или пък напротив - казано в прав текст, но финалното изречение ме разтърси - куп хищни за завоевания и крайни изводи мисли се запреплитаха в ума ми, защото Наум Шопов си тежи на мястото - излъчва, убеждава и внушава с всяко потреперване на остарелите си ръце.

Не знам как ще се чувствам, когато остарея - ако остарея. Какво ще съм постигнала, какво няма; дали ще съм сама или заобиколена от любящи внуци и досадни изкуфели съседки; дали ще съм удовлетворена или няма да помня коя съм...

От онова писмо на Мери Карсън до отец Ралф (Птиците умират сами), че старостта е най-тежкото наказание, което Бог е отредил на жените, като противопоставя буден дух на старческа немощ, през свиването на сърцето ми, когато видя как някой дядко едва смогва да се качи в автобуса ... до милия спомен за дядо Сандьо, който до последните си деветдесет и няколко години искаше да му грейне слънчице, пишеше стихове и излизаше на ежедневна разходка.

От друга страна, дали ще се позная в момичето от спомените си - на 20, на 30 ... Има неща, които някоя друга, скрита в тялото и ума ми, е вършила, но има и неща, с които сякаш се гордея (има ли?!)

Друга литературна героиня - на Дафни дьо Мурие от "Мандърлей" - искаше да има шишенце с парфюм от спомени, което да може да отваря отвреме-навреме. Топлят ли спомените? Защото на мен все ми е студено, студено, студено...

настроението ми тези дни е ...

Ты всё ещё веришь в любовь,
Фильмами добрыми бредишь
И всё ещё веришь в любовь,
Веришь.Из дома уходишь тайком,
Так же без спросу взрослеешьИ всё ещё веришь в любовь,
Веришь.
Младшая моя сестрёнка,
Что же ничего не скажешь мне.
Младшая моя сестрёнка,Жаль тебя мне.
Сестрёнка моя.Сестрёнка моя младшая…Сестрёнка моя.
Какая бесстрашная ты,
Кормишь дворнягу с ладошки,
Тебя любят травы, цветы,Кошки.И всё же ты, всё же дитя,
Фильмами добрыми бредишь,И веришь в любовь, не шутя,Веришь.Младшая моя сестрёнка,Что же ничего не скажешь мне.
Младшая моя сестрёнка,Жаль тебя мне.Сестрёнка моя.Сестрёнка моя младшая…Сестрёнка моя.Сестрёнка моя младшая…Сестрёнка моя.Сестрёнка моя младшая…Сестрёнка моя.Сестрёнка моя младшая…
Това са ЛюбЭ - младшая сестрёнка - би трябвало да можете да я чуете тук -http://www.karaoke.ru/song/8927.htm.
това не илюстрира съвсем точно настроението ми и все пак - като чуете някоя песен, имате чувството, че е писана за вас. и ви става някак ... хубаво.
песента ми харесва много - откак я чух за първи път... и вече не ме настройва толкова носталгично. не ми е тъжно. а напротив - може би защото вечерта, в която си я пусках няколко пъти един след друг, седнах да гледам "Да срещнеш Джо Блек." Не го харесах навремето този филм (видя ми се муден и малко лигав), Брад Пит категорично не ми допадаше визуално. Обаче напоследък явно поносимостта ми към тъй наречените романтични филми рязко се е увеличила, та ... тогава се размечтах. и сега си мечтая. Не за Брад Пит, разбира се. Но за нещо ново, нещо различно, нещо вдъхновяващо, нещо красиво, нещо грозно, нещо... което да ме накара да чувствам. защото не знаеш какво ще ти донесе утрото и дали ще ти стигне времето - трябва да се живее - искрено и със страст, всеки ден да е изпълнен с нещо - със събития, с хора, с предмети, с чувства, с мисли - да не се поглежда назад със съжаление, а да се предвкусва идващото.
знам защо ми харесва песента. знам и че въпреки всичко продължавам да се надявам ...

малко тъга, малко горчивина се трупа у мен понякога

Тогава се появила лисицата.
- Добър ден. - казала лисицата.
- Добър ден - казал Малкият принц учтиво, като се обърнал, но никого не видял.
- Аз съм тук - казал гласът, - под ябълковото дърво.
- Кой си ти? - попитал Малкият принц, - мн си хубав.
- Аз съм лисица.
- Ела да си играеш с мен.
- Не мога да си играя с теб. Аз не съм опитомена.
- Какво значи "да опитомиш" ? ...Това е едно вече забравено нещо. То означава "да изградиш отношения"... ...За мен ти все още си едно малко момче, подобно на сто хиляди други малки момчета. И аз нямам нужда от теб. И ти също нямаш нужда от мен... Но ако ти ме опитомиш, ние ще си бъдем необходими. За мен ти ще станеш единствен на света. Аз ще бъда единствена на света... ...ако ти ме опитомиш, животът ми ще бъде като огрян от слънце. Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде различен от всички други. Шумът от твоите стъпки като музика ще ме вика от дупките...Виждаш ли там житните ниви? Аз не ям хляб. Житните ниви нищо не ми напомнят. И това е тъжно. Но твоите коси са с цвят на злато. Ще бъде прекрасно, когато ме опитомиш! Златистото жито ще ми напомня за теб... ...Човек опознава само нещата, които е опитомил. Трябва да бъдеш мн търпелив...по-добре ще е да идваш в един и същи час...Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда...
Така Малкият принц опитомил лисицата. Наближил часът на отпътуванего. - Сбогом!...Ето моята тайна, - казала лисицата. Можеш да виждаш единствено със сърцето си. Най-хубавото е невидимо за очите.
Все казвам, че не обичам книгата за Малкия принц.Можеш ли да обичаш книга заради няколко изречения от нея...може би да. А може ли и мен някой да опитоми така, както Малкият принц лисицата. Може ли и мен някой да види такава, каквато съм?! И да ме обикне, защото съм точно аз, а не някой друг...Без да ме критикува, без да сравнява силата на моите с тази на собствените си чувства...без да ме упреква за моите страхове, а вместо това да протегне ръка да ме погали и успокои.Да ме погледне в очите и аз да се видя цяла събрана там. И да няма вече страх, и да няма сълзи...Само обич, която не се страхува да бъде заявена пред света...

Не съвсем кратък словесен портрет

Трябва да отбележа, че идеята за портрета бе вдъхновена от мой стар приятел - Лабрет. Лабрете, извини ме, не можах да се сдържа и пренаписах твоята история с мои думи.
Искам ... да пиша.
Не искам ...да съм неразбрана.
Имам ... много книги; и стават все повече.
Липсва ми ... усещането, че съм жива.
Надявам се ... пак да срещна интересни хора.
Чудя се ... дали е правилна увереността ми, че няма нищо случайно.
Търся ... някого.
Обичам ... да чета.
Ненавиждам ... прекалената самоувереност, прекаления критицизъм, .. изобщо прекомерните неща и крайностите.
Загубих ... хора, на които държа.
Намерих ... забравени неща в чекмеджето на скрина си.
Убедена съм в ... това, че доброто побеждава – невинаги, не навсякъде и все пак...
Съмнявам се в ... способностите си.
Колебая се дали ... съществува моята сродна душа.
Интересувам се от ... хората, себе си, мечтите, желанията, стремежите и възможностите. Мога ... да вървя напред.
Не мога ... да спра да се обръщам отвреме-навреме назад.
Лягам си с ... книга, разбира се – иначе не мога да заспя.
Събуждам се с ... надеждата, че денят ще ми донесе нещо хубаво.
Преди да заспя ... се чудя коя книга да взема.
Ведната щом стана ... дърпам пердето.
Доволна съм от ... това, че съм се научила да ценя дребните, простички неща ...
Не съм доволна от ... това, че съм сама.
Обожавам ... луканка и суджук, изобщо месо.
Пийвам с голямо удоволствие – малко уиски в хубава чаша... без лед, обичам да си наливам.
Обичам да гледам ... хората, с които се разминавам по улицата.
Обичам да слушам ... музика – по-често любимата ми, по-рядко онази, която искам да чуя за пръв път и преценя.
Искам да избягам от ... някои спомени.
Искам да променя ... неща, които на практика не мога.
Най-вълнуващото преживяване ... не мога да си спомня последното – явно е било отдавна. Най-голямата трудност ... да спра да се притеснявам, когато съм с човек, когото обичам; да забравя колко често са ме упреквали, че съм студена...
Най-хубаво е ... когато водя интересен разговор с някого.
Най-лошо ... когато се налага да обяснявам крещейки на колегите си, че трябва да влагат повече желание и старание.
На кого искам да приличам ...не знам.
Приятелите ми ... обичам ги.
Вярвам ... че нищо не идва наготово.
Стремя се ... да бъда добра.
Мечтая за ... червена рокля с гол гръб, околосветско пътешествие на кораб, ... знам ли...
Казах ли, че ... често съм самотна?
Кара ме да се усмихвам ... любима песен по радиото, докато вървя по оживена улица.
Разплакват ме ... филми, мъже ...
Чувствам се добре, когато ... работя, чета, пиша на ръка.
Чувствам се зле, когато ... няма на кого да се обадя, а нямам нищо интересно за четене.
Имам нужда от ... повече усмивки и добро настроение край себе си.
Нямам нужда от ... досадници.
В момента слушам радио, публикувам нови неща в блога си и се усмихвам ...

Приказка

Това се случи тогава, когато. Имам предвид тогава, когато. Сигурно помниш. Мисля, че беше вдругиден, значи съвсем скоро. Теб те наричаха Дейзи, а него – Дари. Всъщност вие сами се наричахте така, защото други там нямаше. Живеехте в голямата гора. Той понякога й казваше рошавата гора, но ти твърдеше, че рошав може да бъде само той и така спорът ви приключваше.Ти живееше в единия край на гората, а той – на другия. Понякога си пращахте писма по вашия приятел – дебелия гълъб, но това не ставаше по-често от много рядко Затова пък Дари отваряше много внимателно твоите писма и когато те откриеше в тях, се радваше особено странно. Не, нямаше нищо странно. Просто вие може би се обичахте, но никой от вас не знаеше това поотделно.А заедно бяхте много рядко, така че един ден той реши да ти го каже. Просто така. Дойде и ти се усмихна. Ти го изслуша и също се усмихна, но Дари не видя това. Той видя как ти се прибираш в твоята къщичка, за да оставиш сухите листа, които беше събрала. И когато ти излезе отново, той си беше тръгнал. Добре, че носът му беше чип и никой не забеляза колко го е увесил. Когато се прибра в своята къщичка, в своята част на гората, той седна пред своя огън и каза на себе си: „Ако ме обича и тя ще ми го каже някой ден.” И една сълза се отрони незабелязано по бузата му. В същото време пред своя огън ти седеше и си мислеше колко е хубаво, че някой те обича и дали този някой ще дойде пак. Двамата седяхте и се надявахте. Просто чакахте. Големи сладури сте! Ще почакам и аз с вас. Ами ако приказката свърши?!

===

Тази приказка ми изпратиха преди време чрез електронната поща. Като я прочетох, реших, че е писана за мен.

Идеята е ясна. Аз чакам и се надявам тук, той си мечтае за мен някъде там... и накрая така и не се намираме. Изпадали ли сте в подобна ситуация?